Георги Караславов - Танго

За живота на „смъртниците“, затворническата управа полагаше и други, нарочни, предварителни грижи. Осъденият на смърт не трябваше да има под ръка нищо, с което би посегнал на живота си. Преди да го въведат в килията, надзирателите му сваляха поясока, вземаха му ножчето, прибираха всичко, което режеше или което можеше да се направи на клуп. В килиите на „смъртниците“ нямаше и кревати. Оставяха им само обикновени прости сламеници на циментения под. Килията трябваше да бъде съвършено гола, тъжна и еднообразна.

В такива голи, еднообразни, студени циментени килии в северната страна на осмото отделение бяха тикнати Юрдан Миланов, Борис Митовски и Иван Тодоров Проев, след като им прочетоха смъртните присъди. Те бяха затворени в три поредни четни номера близо до „колелото“ и поради това и най-леките и предпазливи стъпки около „колелото“ отекваха зловещо в сърцата им и им изглеждаха подозрителни. Прието беше осъдените на смърт да бъдат изолирани в отделни килии. Но през тези дни усилено работеха и военните, и гражданските съдилища и поради това килиите на цялото осмо отделение бяха претъпкани със „смъртници“. „Смъртници“ имаше и в някои килии на седмото отделение, което заемаше противоположното западно крило на същия етаж. През друго време в това отделение обикновено затваряха или изолирваха само по-тежко провинените политически затворници.

Затворниците лежаха не по дължината, а по широчината на килиите, за да има място за всички. Вечер те се нареждаха като сардели, а когато някой станеше, за да иде до вратата, той трябваше да крачи внимателно между своите другари, за да не настъпи някого. Арестантите трудно се обръщаха и някой от тях, за да поизправи снагата си и да отпусне краката си, ставаше, залепяше се за стената и стоеше така час-два. Другите затворници се наместяха несъзнателно върху мястото му.

В отделението на „смъртниците“ се спазваше строг ред. Те имаха по едно свиждане на месец, но понякога, когато прокурорът беше зает или нямаше добро настроение, дори и свижданията се забавяха и отлагаха. Един път на месеца се допущаше внасянето на храна. Но храна, по разпореждането на директора на затвора, и дори често пъти чрез някой от главните надзиратели, се внасяше комай всяка седмица, в най-лошия случай — на две седмици. Дори писма да пишат и да получават „смъртниците“ имаха право само веднъж на месеца. Но писма те пишеха по-често. Имаше затворници, които ги изнасяха скришом. Но скришното изнасяне на писмата беше сложно и рисковано. „Смъртниците“ и изобщо затворниците имаха много свободно време, за да обмислят най-различни начини за свързване с външния свят.

Дори и с другите затворници „смъртниците“ нямаха възможност да се срещат.

„Смъртниците“ излизаха на едночасовата разходка преди и след обед отделно, в „своето“ каре — карето на „смъртниците“. През тези щастливи, мечтани часове от тежкото денонощие Юрдан, Борис и Иван се виждаха, хвърляха си погледи, пълни с дълбок и неизразим смисъл, казваха си по някоя приказка, в която бяха събрани размислите на цели часове.

И на тримата нови „смъртници“ направи впечатление по-особеното държане на надзирателите. Колкото и да бяха се професионализирали в грубостта и безсърдечието, към „смъртниците“ те бяха по-внимателни. На Юрдан се струваше, че те проявяват към тях оная ласкавост, която се проявява към гергьовденското агне, след като вече то е избрано и отделено за жертва. В това отношение на надзирателите имаше и малко страх — страх от неизвестността след екзекуцията, страх и от самите „смъртници“. Защото никой не знаеше на какво биха се решили някои от тях в това безизходно, мъчително и страшно положение. Дори при раздаването на храната в килиите на „смъртниците“ имаше нещо крайно сдържано, мъчително и дори церемониално. Бакарят и надзирателят, които отваряха шумно вратите на килиите, за да разлеят по една лъжица в канчетата на осъдените, като че ли искаха да кажат: „Защо ли хабите храната, когато и без това ще си отивате от този свят…“

Вечерната проверка беше едно малко развлечение. И макар че то се повтаряше с поразително еднообразие, все пак „смъртниците“ го очакваха с нетърпение.

Формалният срок за обжалването на присъдите мина и тримата млади „смъртници“, свити в три отделни килии между своите другари, за пръв път преживяха очакването на екзекуцията. Онези, които бяха осъдени на смърт чрез разстрел, не знаеха кога точно, в кой час на деня ще ги извикат, за да ги отведат пред дулата на пушките. Тях обикновено ги викаха уж на „свиждане“, уж на „справка“ в канцеларията, уж за „местене“ в друг затвор. Но осъдените на смърт чрез разстрел знаеха за какви „справки“ ги викат и тръгваха, като се прощаваха със своите другари. Това бяха страшни и неописуеми часове. В такива моменти целият затвор се раздвижваше. Един вик на протест, на клетва за другарска вярност, един вик на обещание, че живите ще продължат делото на своите разстреляни другари, се изтръгваше от хиляди гърла. По вратите на килиите заиграваха стотици налъми и този зловещ шум разтърсваше огромния сив корпус на окованото с камъни и желязо здание.