Георги Караславов - Танго

Друга беше процедурата с ония, които бяха осъдени па смърт чрез обесване. Тях ги измъкваха около полунощ, измъкваха ги по възможност по-тихо и по-бързо, със завързани ръце и със запушени уста. Някои от осъдените на смърт чрез обесване понякога посягаха да се защитят и в такива случаи тях ги смъкваха долу отмалели от удари.

Осъдените на смърт чрез обесване обикновено будуваха до късно след полунощ от страх да ги не изненадат. Но уморени от непрекъснатото напрежение, те се унасяха в най-сладкия сън, събуждаха се сутрин и дълго търкаха очи, за да се уверят, че са живи и здрави.

Юрдан, Борис и Иван знаеха този ред при екзекуциите още когато лежаха предварителния арест и поради това през първата нощ след изтичането на формалния срок и потвърждаването на присъдите им, те будуваха до зори. Изтощени, отпаднали, със зачервени очи и плахи погледи, те посрещнаха първото утро, след което идеше втората страшна нощ. Ще осъмнат ли пак живи? Ще дочакат ли пак да се порадват на хубавата светлина през малкото прозорче на затворническата килия?… Техните другари, макар сами да очакваха смъртта всеки момент, се мъчеха да ги ободрят и разсеят. По-старите обитатели на килиите от осмото отделение бяха пообръгнали, бяха добили дори известни навици в чакането на страшния час. Пък и общата участ, веселият нрав на някои от осъдените, смелостта на други, увереността в тържеството на комунизма, за който умираха, всичко това създаваше в килията особена атмосфера. Тук мъчно можеше да се унива, защото унинието беше белег на политическо капитулантство.

В първата килия откъм „колелото“ беше Юрдан. Когато той влезе, в килията имаше седем „смъртници“. След една седмица двама от тях извикаха за „справка“. Юрдан и по-рано беше „изпращал“ с викове и тропане по вратата на килията „смъртници“, които отвеждаха на разстрел, но сега той изживя дълбока душевна криза. Може би утре или други ден в полунощ неговите съкилийници ще изпратят и него с такива викове и с тропане по железните врати на килиите. Но ще му помогнат ли с това? Той се замисляше за страшния миг, съобразяваше с всички частички на тялото си като как би могъл да се откопчи от примката на бесилото, отплесваше се по неосъществими, фантастични проекти, стресваше се, и разтърсен от студени тръпки, като че се свестяваше от някакво необяснимо зашеметяване.

Обикновено той рядко задрямваше до първите часове след полунощ. Със сгънати ръце и с глава, сложена върху дланите, той мижеше, ослушан във всеки шум, долетял до изострения му слух някъде от стълбите. По-тежките стъпки — стъпките от подковани войнишки ботуши, отекваха в тъпанчетата му като удари от чукове. Той гледаше своите другари, които спяха спокойно, като че не бяха „смъртници“ като него, като че не бяха осъдени на доживотен затвор. Може би в началото и те са се тревожили така. Но с времето бяха обръгнали. Неспокоен беше само един бивш учител, който постоянно гледаше портретчето На своето тригодишно момиченце.

В очакване на тежките стъпки в първия час след полунощ, Юрдан прекара няколко нощи, които, струваше му се, няма да забрави, ако ще би да живее още триста години. Той беше уверен, че ще дойдат да го вземат. Отначало го беше страх — не знаеше как ще понесе щракането на ключа, отварянето на вратата, надзирателите, войника с натъкнатия на пушката нож. Като мереше душевните си сили, струваше му се, че няма да издържи, че ще се разхленчи, че ще припадне. И той започна постепенно да преценява всяка секундичка от това опасно и страшно време, да отмерва всяко свое движение, всяка своя стъпка. Най-сетне той стигаше до едно положение, когато смяташе, че ще издържи, че няма да падне духом. А това беше най-важното. Да умре поне като комунист.

След като уточни и установи своето държане при задигането му от килията, Юрдан като че се поуспокои малко. Успокоението идеше и от това, че минаха доста нощи, а никого от тях не закачиха. Тримата излизаха всеки ден по два пъти на разходка в карето на „смъртниците“, разменяха си погледи и мисли, разбираха се по много неща, по които трябваше да се разберат, и се прибираха в килиите потвърди и по-ободрени. Юрдан започна да привиква с този ред, започна да мисли, че вече така ще си върви и че все така ще будува до зори, уверен все пак, че ще дочака здрав и жив новия ден…

И в тези часове на будуване и на сладки дремки той се унасяше в мисли по хиляди неща. Най-много той мислеше за селото и за родителите си. Пренасяше се в оживените привечер улици, когато, привършил работата си, излизаше, за да се поразтъпче и да се види с приятели и другари. Мъчно му беше за празничните дни. След хората и разходките по шосето младите се пръскаха уж да се прибират у дома си. Но вместо да си идат, те се шмугваха с изгорите си в някои глухи кътчета на дворовете и градинките и си бъбреха до късно. Това бъбрене беше предпазливо, лекомислено, но сладко.