Георги Караславов - Танго

Някой лакът го смушваше в тясната килия и Юрдан се опомваше от своя унес. Другарите в килията, циментените стени, мъничкото решетесто прозорче, тръбата на парното отопление, която приличаше на колец, забит зад желязната врата с шпионката, раираните затворнически дрехи, всичко това му напомняше къде и какво го очаква. Когато ги пущаха в коридора, той хвърляше жадни погледи ту към двора и помещенията на телеграфната дружина, дето свободни хора свободно и безгрижно се разхождаха, ту към седмото отделение, дето повечето от затворниците не бяха осъдени на смърт. Той чуваше шума в по-долните етажи, дето хиляди щастливци излежаваха присъди за криминални или политически деяния, но не трепкаха всяка нощ от подозрителните стъпки на палачите и не чакаха да ги измъкнат навън и да ги закачат на въжето…

Най-голямата радост за политическите затворници и особено за „смъртниците“ бяха новините, че Червената армия настъпва. Секнаха вече угнетителните известия за завземането на съветските градове от хитлеристите. Колелото се обърна. Новините от ден на ден ставаха все по-радостни и по-ободрителни. Как идваха тези новини и в циментените килии на изолираните „смъртници“? По какви тайнствени пътища минаваха, през какви невидими пролуки се провираха? Като мравки, които се, навеждаха една към друга в пътя си и се разбираха с чудноватия си език, така и затворниците си предаваха един на друг новините отвън. Срещи с адвокатите, думи, прехвърлени през решетката зад гърба на надзирателите, криминални затворници, които излизаха из затвора и носеха новини, арестанти, които току-що бяха докарани отвън и които предаваха последните сведения на нелегалните радиостанции, много и неуловими бяха пътищата, по които се пренасяха всички новини. Така в килиите на „смъртниците“ долетя радостната новина за заграждането на германските войски при Сталинград. Вярно ли беше това? Писъмца, оставени на определени места в клозетите, потвърдиха най-радостната от всички досегашни новини в затвора. Червената армия разкъсала всички фронтове, сломила всяка съпротива, на-тикала ги в миша дупка и пипнала като в клещи триста хиляди хитлеристи… Юрдан слушаше и подскачаше от радост. Той знаеше, че тази мила славна любима армия ще спаси света. Но ще доживее ли и той да влезе в този свят на щастливите свободни народи?

В съседната килия беше затворен Иван. Нито инквизициите в дирекцията на полицията, нито предварителният затвор, нито напрежението през дните на съдебния процес можаха да сломят този млад и здрав организъм. В неговата жизненост имаше нещо детско. Той кипеше от сили, от пориви, от възторзи. Той искаше да живее, да диша, да се движи, да се радва. Имаше моменти, когато забравяше, че се намира в най-страшното отделение и че над главата му виси клупът на бесилката, смееше се и пееше полугласно, но с дълбоко радостно чувство. Но имаше и моменти, когато Иван изпадаше в дълбоко, мрачно настроение. Наистина това отчаяние, като у децата, беше краткотрайно, но на Иван се струваше, че всичко е пропаднало, че е безсмислено да се борят, да търпят и да се мъчат, че животът е глупав и празен. В такъв един момент на униние и безверие той призна, че са скъсали и телефонния кабел. Имаше ли смисъл, мислеше си той тогава, да мълчи, когато те бяха предадени от един мизерник, от една долна твар… Малко след това той се разкая за своето малодушие, укори се с всички сили и се кълнеше в душата си, че ако втори път му се случи да изживее такова, пък и дори много по-страшно изпитание, ще го понесе мъжествено… Иван често мислеше за изпълнението на смъртната присъда. Но мисълта му не се задържаше продължително върху това. Защото той усещаше как сърцето му биеше силно и правилно и му се струваше невероятно този така хубаво нагласен организъм да спре… Той дишаше с наслада дори спарения мръсен въздух на малката претъпкана килия, изтягаше се от стена до стена с такова удоволствие, като че беше полегнал на някоя поляна, хранеше се с вълчи апетит. Той ядеше с такова доволство, че дори клисавият хляб, който им даваха, в неговите ръце изглеждаше на козунак. И броеше дните, когато от селото ще му донесат за ядене. Денем, напращял от сили, той чакаше с нетърпение часовете на разходката, а после, затворен в тясната клетка, прескачаше предпазливо през краката на своите другари, поглеждаше през шпионката и пак се връщаше на мястото си.

След проверката той се ошупваше. Идеше нощта. Какво щеше да се случи? Щяха ли да дойдат?… Струваше му се, ако не е осъден на смърт и ако не ляга със съмнение, че след полунощ могат да го измъкнат, той дори би бил щастлив, макар и на такова неудобно място.