Георги Караславов - Танго

По затихването на глъчката в голямото здание, по шума отвън, по движението на някои влакове, той съдеше за приближаването на полунощ. Само когато наближаваха тези съдбоносни часове около полунощ, Иван се замисляше. Може би това е последната му вечер. Може би за последен път лежи на неудобното затворническо легло. Може би за последен път гледа малката електрическа лампичка, която светеше само с една мъничка жичка и изпущаше жалка, скъперническа светлина. До късно след полунощ Иван будуваше. Но в дъното на душата си той беше уверен, че все пак няма да изпълнят присъдата. Тази присъда, според него, беше издадена, за да се сплашат комунистите от съседните села. Ето, искаха да кажат съдиите, властта не се шегува, мирувайте, защото и на вас ще нахлузим торбите. Но всъщност няма да им нахлузят торбите, тъй като това още повече би наежило против властта всички близки и познати, всички другари от цялата околност… До късно след полунощ Иван мислеше как Червената армия ще разбие на пух и прах хитлеристката сбирщина и как всички фашисти у нас ще си глътнат езика…

В такова напрежение и в такъв размисъл, в такива полунощни тревоги, представи и мечти се нижеха дните. Изминаха няколко седмици. Иван започна да си се успокоява. Всичко, според него, ставаше точно така, както предвиждаше. И той започна да си заспива спокойно, уверен, че на сутринта ще се събуди здрав и читав. Много рядко, при някакъв силен и подозрителен шум след полунощ, той се събуждаше, приповдигаше се на лакът, наперен като заек, ослушваше се полуразтревожен и щом шумът заглъхнеше, лягаше пак, доволен, че всичко е минало благополучно. Но обикновено той спеше дълбоко и се събуждаше призори, когато коридорите на затвора започваха да кънтят от стъпките на надзиратели и арестанти-прислужници.

Много често той мислеше за селото, за дома си, за родителите си. Интересуваше се за брат си, мъчеше се да си представи как живее в концлагера, изпращаше при случай много здраве на сестра си и я молеше да изпрати снимка на детето, за да му се порадва. Но най-много мислеше той за старите. Беше му мъка за бабата и за дядото, които толкова много го обичаха, за баща му и особено за майка му, която трепереше над него като над дете и която сега сигурно се съсипва от страхове и плач. Той ги жалеше, искаше да им помогне по някакъв начин, но как? При последното свиждане той забеляза колко много е отпаднал баща му. Бузите му бяха хлътнали и кожата на лицето му беше станала сивопепелява. Иван се помъчи да го ободри с няколко думи през решетката, но бащата само заклати печално глава. По-рано Иван се страхуваше от баща си, макар и да знаеше, че е мек и добродушен човек. Той чувствуваше, че баща му стои високо над него и му се струваше, че няма никога да го достигне. И едва сега, зад решетката, като го видя отпаднал и омърлушен, Иван почувствува, че е израснал вече над него и че го гледа от високо, че го жали и обича още повече. „Така е, когато старите не знаят какво вършат младите!“ — рече бащата на раздяла. Иван се усмихна снизходително. „Е, има време старите да се поучат от младите“, отговори Иван и впил поглед в родителите си, той ги следи, докато да излязат от мрачната стаичка с двойната решетка по средата…

При всяка среща Иван питаше за баба си Дара и й изпращаше много здраве. Тази неуморима старица го учудваше. По цял ден тя не подгъваше крак, не скръстваше ръце, не сядаше. Той не помнеше да е ставал преди нея дори по жътва, не беше се случвало да я намери заспала. По конспирации ли се губеше нощем, по тайни събрания ли закъсняваше, от седенки ли се завръщаше през късните часове на нощта, тя беше будна, усещаше го, обаждаше му се. Само веднъж, уверена, че скита По моми, тя го упрекна: „На наше време ергените не ходеха толкова много. Ще си съсипеш здравето, баби!“ И едва когато го арестуваха, тя разбра защо се е връщал толкова късно. Но дори и след като й стана ясно къде се е губел през толкова нощи, тя никому думица не продума… Една нощ той я сънува. Тя дойде в килията му, която уж бе станала негов дом, и той я посрещна на прага, разперил ръце, за да я прегърне. Той се ядосваше, че не я усети, за да я посрещне вън. Но тя и тук влезе така неусетно, както неусетно влизаше от една стая в друга у дома си, и му се усмихна. Килията беше празна, той живееше в нея самичък. Нямаше стол, за да я покани да седне. Но тя като че ли знаеше, че няма стол, погледна го накриво, но миловидно, и рече троснато: „А ти докога ще живееш като кукувица? Кога ще си намериш невеста?“ И тя пак се усмихна. Снопове от познатите бръчици се разсипаха по цялото й мъничко, но добродушно личице. Тя седна на пода, разтвори бохчата, нагласи му да си похапне и го загледа с умиление. И едва сега той се досети, че не е вече в затвора, а че е на нивата във Вълчовото и че баба му седи на синора до люляковата горичка… Той се загледа над зеления и весел кър и се надсмя на своята залисия. Виж го ти! Да е на свобода, а да не разбере това и още да смята, че е в килията… Този сън беше изсънуван така продължително и спокойно, че след като се събуди, Иван дълго време мига учуден и полузамаян, като че баба му наистина е била при него и като че той още усеща нейния топъл старчески дъх…