Георги Караславов - Танго

Понякога Иван мечтаеше за революция, за нападение отвън, за надигане на целия народ. Но освобождение с вътрешни сили засега му се виждаше невъзможно. Защото освен въоръжените сили на правителството имаше много германски части, разпръснати навсякъде из България. При това германците бяха в Сърбия, в Гърция, в Румъния. Ако тук стане нещо, те веднага ще се нахвърлят върху нас. И ще може ли в такъв случай Съветският съюз да ни даде незабавна помощ? Иван не знаеше. Струваше му се, че германците още са силни. А и нашите фашисти още се държат. И Иван се връщаше към мечтите за парашутно нападение, за внезапния удар, за свободата и за битките по софийските улици.

Сутрин и след обед, когато се срещаше с Бо-риса на „карето“, Иван потръпваше леко, като че ли по гърба му полазваха мравки. Борис го гледаше някак си недружелюбно, изкосо. С него той дори много рядко разменяше по някоя дума. Иван знаеше, че му се сърди, задето обади за кабела. Иван признаваше, че е сгрешил, признаваше, че прояви малодушие и дълбоко съжаляваше за това. Наистина признанието за прерязването на кабела много отегчи положението им, защото този кабел беше германски военен кабел. Но и без това, само заради подпалването на сеното, тях щяха да ги осъдят на смърт. Иван постоянно дебнеше случай да се разговори с Борис за своето признание, да поиска прошка и да даде обещание, че ако остане жив и здрав, Никога нищичко вече няма да издаде на врага, ако ще би и жив на огън да го пекат. Но нямаше как…

Но Борис и без това си беше строг, мълчалив и суров. През време на процеса той се държа твърдо и безстрашно. И когато адвокатът му на два пъти се увлече и започна да кори партията, той го прекъсна и каза, че се отказва от такава защита. Той разказа как са го инквизирали в дирекцията на полицията и така назова органите на държавна сигурност, че председателят му отне думата. „Момче, събирай си езика, отегчаваш си положението!“ — гълчеше го адвокатът. „Нали пред съда се казва истината?“ — отвръщаше спокойно и като че наивно Борис. При четенето на присъдата неговото скулесто, мускулесто, грубовато лице не трепна. Само побледня малко. Борис мръдна леко с раменете, като че искаше да каже — гледат си работата, бранят се, няма защо да им се сърдим, отпусна ръце и въздъхна дълбоко. Стана му много мъчно само за детето. Беше още много мъничко, щеше да расте сираче и нямаше да запомни баща си. Жена му е млада, ще поплаче, ще пожали, па ще махне с ръка и както му е ред, ще повтори. Нека. Борбата си е борба, жертвите са си жертви, а животът си иска своето. На баща му ще е мъчно, но той е корав, ще преглътне всичко и никому няма да издаде мъката си. Майката ще плаче. Ще плаче до припадане, ще си скубе косите и няма никога да го прежали, но ще се утешава с другите си синове и ще се залъгва с внучетата.

Като прочетоха присъдите, близките на осъдените на смърт се разплакаха. Борис се смръщи от лека досада. Защо плачеха? Или с плачовете си те щяха да омилостивят съдиите и щяха да смекчат присъдите? Детективите, които и в съда следваха по петите своите жертви, започнаха да изтласкват близките на осъдените. „Е, нека си вървят, стига са циврили“, мислеше си Борис.

Молба за помилване до царя той не подписа. И когато при първото свиждане баща му загатна сухо да опита и тъй, може би пък ще хване място, Борис отвърна със спокойна решителност: „Да подам молба за милост, значи да се откажа от дейността си. Пък аз не се отказвам.“ А на адвоката заяви: „Хиляди молби за пара, ако са решили да ни обесят.“

Него го поставиха в килия, дето имаше само трима „смъртници“. Тези мъже бяха осъдени за саботажи и конспиративни действия против реда и сигурността на държавата. Двамата от смъртниците бяха умни и начетени мъже, знаеха за какво се бият и за какво ще умрат. Третият беше капитулант. Той беше себелюбив амбициозен мъж, оплетен още преди да избухне войната от чужда шпионска мрежа. Той се хвалеше, че някога бил социалист, но сетне разбрал, че социализмът не отговарял на нашите условия и на характера на нашия земеделски народ. И поради това еволюирал към по-реални политически разбирания. На Борис се струваше, пък и другите двама „смъртници“ бяха на това мнение, че този човек прави всичко възможно да спаси кожата си. Те се пазеха от него. Той все гледаше да бъде на по-удобно място, да лежи и да се обръща по-спокойно и по-свободно, да си похапва по-хубавичко, да получава пръв от баката и да се прибира последен в Килията… По-късно него го преместиха й седмото отделение. Дойдоха други двама добри мъже, но наскоро след това единият от тях също беше преместен и в килията пак останаха четирма „смъртници“.