Георги Караславов - Танго

Веднъж Борис има свиждане с брат си, което свиждане брат му беше изкопчил случайно. Присъствуваше надзирател-добряк, който се преструваше, че нищо не вижда и гледаше да стои по-далечко от решетката. Пламнал, уверен, че това свиждане е съдбоносно и спасително, Борис залепи устни върху решетката и рече внушително:

— Наредете да изляза като свидетел… Намерете някой да ме пише… има такива… нека да ми хвърлят някоя вина… Все ми е едно… Ще поема всичко, само да мога да се измъкна оттук…

Брат му слушаше удивен.

— Защо? — попита тихичко гой.

— Не е важно… После ще видиш! — отговори повелително Борис. — Непременно…

Дълго, напрегнато чака той да го пишат и да го извикат за свидетел. При едно свиждане той загатна на баща си, но баща му само сви рамене. Той дори не можа да разбере за какво става дума. Види се, братът не беше му казал нищо. Може би сам уреждаше тази работа. Борис смяташе, че това може да стане много лесно и се надяваше, че само да го изведат из вратите на затвора, ще избяга, непременно ще избяга, па ако ще би да е посред бял ден…

По цели дни и нощи той кроеше и съобразяваше като какво ще прави, ако го придружава един полицай, как би се справил, ако полицаите са двама, и по какъв начин ще действува, ако — в най-лошия случай — полицаите са трима и вървят след него с натъкнати ножове. Борис не мислеше общо за бягството, без да пресметне всички възможности. Той беше измерил всяка крачка, всяко движение, всеки удар… Ако успее да избяга, ако смогне да се откопчи от охраната, тогава вече ще мисли за по-нататък. Все пак той вече беше си премислил къде ще се укрие, с кого ще се свърже, за да може да се включи отново в партийна работа. До пролетес. А тогава сигурно ще хване гората.

Много му беше мъчно, че го арестуваха. Той се укоряваше, ругаеше си се сам, че не беше предвидил най-лошото, че не беше и помислил за провал. Осъждаше се с всички сили, задето така наивно беше се отнесъл към такава опасна работа. Той се излъга, дето полицията не направи никакви арести още от началото. Тя изчакваше и това го заблуди. Тя е търсила най-слабото място и го напипа. А тъкмо това той не можеше да предположи… Ах, ако беше с този ум, с който е сега, с този опит тук, в малката, тясната килийка! Сега би пипал другояче, но сега е окован и безпомощен, със смъртна присъда над главата…

Какви умни и интересни неща му хрумваха, като лежеше и мислеше на смачкания мръсен сламеник! А тогава като че е пипал слепешката… Трябвало да бъде постоянно нащрек, да внимава, да бди… Да, с право са казали хората — човек се учи, докато е жив… Но докога ще бъде жив и той, за да използува всичко, което научи в дирекцията на полицията, в предварителния арест, през напрегнатите дни на процеса и сега в отделението на „смъртниците“?… Не. Той няма да им се даде, той ще избяга, само да го изведат вън от затвора!…

През нощта, когато празнуваха рождения ден на госпожица Льоли Каева и грамофонът свиреше любимото танго на главния прокурор, тримата осъдени на смърт комунисти спяха в своите килии. Нервите като пружините от дългото и прекомерно опъване се разпущат. Дълго чакаха осъдените на смърт да ги събудят някоя нощ и да ги изведат зад картонажната работилница на затвора. Но постепенно-постепенно те започнаха да се успокояват и да заспиват спокойно както всички други затворници. Рядко те се стряскаха в късните полунощи — те бяха свикнали да посрещат утрините здрави и читави и да се отдават на своите всекидневни грижи и надежди. И тази нощ те спяха дълбоко и като че по-дълбоко от всяка друга нощ. Те вече се гушеха, защото нощите ставаха студени.

Завивките на Юрдан бяха къси, та поради това той беше се свил и коленете му опираха в кръста на дребничкия негов съсед. Понякога, по стар навик, той измучаваше мъчително на сън, мляскаше провлечено и пак се успокояваше. Той сънуваше, че е на баня, че водата е малко хладничка и че мръсният под, по който стотици налъми бяха довлекли разни боклуци, е студен и студът минава дори през мокрите налъми… Но когато се огледа, за да види дали дрехите му са на място, той разбра, че не е в банята, а е в реката над селото. Той гази като щъркел, крачолите му са мокри и водата е студена, защото това е снежна вода от баирите насреща, дето пролетният сняг вече се топи…

Иван беше легнал на дясната си страна и спеше оня обикновен за него лек и здрав сън, който не оставя никакви следи в съзнанието. Той дишаше равно, дълбоко, спокойно като човек, когото очаква хубав, щастлив и лек ден. Кръвта във вените на мускулестата му и силна шия, изпъната леко, играеше със силата на здравата цветуща младост.