Георги Караславов - Танго

— Иван Тодоров Проев! — рече с някакъв актьорски тон надзирателят. — Хайде!

Иван се преметна, извърна се, като че искаше да хукне нанякъде и загледа с обезумели очи надзирателя и войничето, което беше застанало на вратата, току зад прага. Защо идеха тези хора? Защо го викаха? „Зад картонажната работилница!“ — прониза го ужасната мисъл, която той толкова дълго време и така упорито беше пъдил от съзнанието си. Още от предварителния арест той знаеше, че зад картонажната работилница на затвора издигат бесилките. Там свършваше оня път, от който никой осъден на смърт не се връщаше вече. Мисълта за тази Проклета картонажна работилница като че ли досега беше се таила някъде в съзнанието му и сега с неудържима сила го порази. Той искаше да извика, но нямаше глас. Стори му се, че гласът му е потънал някъде дълбоко и не може да излезе навън.

— Ставай, викат те долу в канцеларията — излъга нескопосано надзирателят.

Иван замахна с ръце, като че бяха го налетели мухи. Най-сетне гласът му изригна с необикновена сила.

— Не искам! — извика той. — Махайте се! — И гласът му прокънтя из глухия коридор на осмото отделение. Някъде насреща ритнаха желязната врата на една от килиите.

Надзирателите го хванаха за ръцете и се опитаха да му сложат белезиците, но той с един замах ги отхвърли, облещил очи, готов да ги смаже. Дежурният главен надзирател, като чу вика и разбра, че са изтървали жертвата, се спусна в килията на Иван и се хвърли върху него. Иван го удари по шията, но в това време другите надзиратели, окопитени, се спуснаха и се вчепкаха-в него. Иван насочи всичките си усилия да се отърве от тях и в това време дежурният главен надзирател го удари по главата с желязно парче, което той носеше при извеждането на „смъртниците“. Ударът го зашемети, той се обърка за момент и надзирателите, опръскани с кръв, сложиха белезиците на ръцете му и завързаха устата му.

— Мъкнете го надолу! — посочи дежурният главен надзирател, зачервен от напрежение и гняв, също опръска с кръв.

Но двете отделения от последния етаж на затвора бяха настръхнали вече. По шпионките се лепяха любопитни очи, чуваха се възгласи против палачите, по няколко от железните врати вече чукаха с налъмите.

Преди надзирателите да отворят килията на Юрдан, той вече беше станал. Бяха станали и неговите другари. Всички чакаха, бледи като платна, облещени, нетърпеливи. Сърцата им барабанеха до спукване.

Един от надзирателите завъртя ключа и бутна желязната врата.

— Юрдан Миланов Юрданов! — извика той високо и малко декламаторски.

Лицето на Юрдан съвсем побеля, ръцете му се отпуснаха, като че бяха закачени за раменете му. Той се мъчеше да разбере дали във всичко това няма частичка от оня тревожен сън, който беше прекъснат от шума в коридора. „На смърт“ — опомни се той съвсем и се посъвзе. Но колко беше часът? Не беше ли много късно за обесване?

— Викат те долу за справка — опита се да го подмами с най-изтърканата и общоизвестна лъжа надзирателят.

— Знам — рече Юрдан и като се наведе, прегърна един по един своите другари, разцелува ги горещо и силно и бос както си беше, промъкна се в коридорчето между слисаните надзиратели и изправеното отстрани като свещ младо войниче. В коридора той се обърна към „колелото“ и извика с висок и ясен глас!

— Сбогом, другари! Отиваме на смърт! Отмъстете за нас!

Надзирателите се метнаха върху него и докато да му сложат белезиците и да му завържат устата, той продължаваше да вика.

Затворът изведнъж заеча от ударите на налъмите. Удряха не само „смъртниците“, удряха не само всички от седмо отделение, удряха всички политически, надигнаха се криминалните затворници, широките прозорци в дъното на коридорите затрептяха. Огромното сиво здание потръпваше в студената сива нощ и кънтеше от хилядите удари.

Главният прокурор, който вече беше пристигнал, пушеше сърдито в кабинета на директора, скачаше нервно, отваряше троснато вратата и се вглеждаше в коридора, където неколцина от низшия затворнически персонал чакаха. Тропотът и виковете откъм килиите режеха като с трион слуха му. От южните прозорци на седмото отделение запяха:

— В карцера! — скърцаше със зъби главният прокурор. — До един в карцера! — Той се обърна към директора на затвора: — Какво е това, господин директоре? Има ли ред, има ли власт тука?