Любен Дилов - Звездните приключения на Нуми и Ники (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

Едва ли някому са приятни жабешките очи, но когато те са четири, не две и са поставени върху една глава, и са значително по-големи, любопитството им става още по-неприятно.

— Бягай! — изкрещя той, бутна я по рамото и отчаяно заработи с краката си.

Стъпалата му заобръщаха водата като корабно витло, ръцете му я отмятаха назад с широки и силни загребвания. Сигурно бе постигнал някакъв рекорд в кроула или поне рекорд на кроул в скафандър, защото брегът внезапно изстърга с пясъка си лицевото стъкло на шлема му. Той се изправи. Нуми се придвижваше бавно-бавно, с неумели движения на ръцете, а на двайсетина метра зад нея над водата стърчеше ужасната черна и мазна глава, която продължаваше да тренира устата си.

Ники се хвърли обратно във водата.

— Защо се връщаш? — пресрещна го тя с позадъхан въпрос.

— За теб. Не можеш ли по-бързо? Хвани се за раменете ми!

— Мога, но сега се опитвам да разговарям с него!

— Глупачка! — изкрещя той. — Ще разговаря с него!

Той я преобърна внезапно по гръб, така внезапно, че тя не успя да реагира, подхвана я под шлема и я повлече, както се влачи удавник. Умееше го доста добре, защото бяха го учили миналата година в лагер-школата по плуване.

— Какво правиш, остави ме — плахо се защищаваше, но само с думи, момичето. — Не виждаш ли, че не ни напада. То също е любопитно.

Но той не я пусна, докато не я извлече на пясъка, по-далечко от водата, защото чудовището ги следваше неотстъпно, а можеше да има и крака. Просна се за секунда до нея, колкото да си поеме дъх, а Нуми, вместо да се погрижи за безопасността им, като извади поне флакончето с приспивния газ, коленичи над него. И му рече с особена усмивка, която се виждаше и през още мокрото стъкло на шлема й:

— Ти си много мил.

— Глупачка! — сопна й се той и се изправи.

— Ти се уплаши за мен, значи вече ме обичаш. По-рано никак не ме обичаше.

— Толкова те обичам, че ей сега ще те напердаша! — викна Ники и я дръпна още по-далеч от водата. — Погледни, погледни там!

Чудовището бе изплувало само на десет метра от брега. Там беше по-плитко, та сега се виждаше и половината от огромния му гръб. Сивочерен, гладък и отвратително мазен. Беше сигурно колкото гърбът на малък кит. Грамадната му уста хапеше едновременно и водата, и въздуха и всеки път откриваше ужасяващо острия трион. Над нея сега се виждаха и две дупки, като ноздри, в които сигурно можеше да пъхнеш дори главата си. Над дупките, със същото втренчено любопитство ги гледаше редицата от четири очи. Два двуметрови, тънки като миши опашки израстъка, които тръгваха от двете ноздри, се диплеха като водни змии по вълничките на морето.

Ники сам бръкна за флакончето с приспивния газ, но Нуми го спря:

— Недей, не знаем как ще му подействува. Може да се удави. Чуваш ли, недей! Виж го какъв е красавец!

А Ники, нали си беше от друга цивилизация, смръщи нос и рече:

— Има мустаци.

Сякаш това бе най-важното, което трябваше да се каже в този исторически миг, когато бе застанал очи в очи с едно същество от друг свят.

Знае ли обаче някой кое е първото и най-важното, което трябва да се каже в такъв исторически миг? Едва ли. Едни препоръчват да се започне с формулата за триъгълника, при който квадратът на хипотенузата бил винаги равен на сбора от квадрата на катетите. Други предлагат за тази цел числото Пи, понеже, било уж общовалидно за цялата Вселена. Трети смятат, че трябвало да се почне с описание на водорода, като най-разпространеното вещество в космоса. Но върви доказвай на това мустакато и хапещо чудовище теоремата за триъгълника или му извеждай числото Пи с неговата безкрайна опашка от цифри след запетаята. Авторът на тази книга много добре си спомня, че като ученик винаги му се щеше да почне да хапе всичко около себе си, щом станеше дума за числото Пи. Ето защо той лично би се отказал от всякакъв контакт с чуждопланетни същества, ако единственият начин да се разговаря с тях е математиката. А и чудовището очевидно не се нуждаеше от нея, за да се разбере с момчето Николай Лудогорски от планетата Земя.

То сякаш веднага схвана възклицанието му и за да докаже, че това не са обикновени мустаци, внезапно ги вдигна нагоре. Чудодейно втвърдили се, те щръкнаха високо над водата като стайна телевизионна антена.

— Охо, това се казва мустак! — рече Ники.

— Мълчи! — заповядаха му в шлемофона.