Любен Дилов - Звездните приключения на Нуми и Ники (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

Ники свали шлема и разочаровано се загледа в опустялата морска шир. Двамата почакаха десетина минутки в мълчание, но съществото не се появи. И нищо друго не изплува над вълните. Дали тукашните същества, след като най-мъдрият им представител бе ги огледал и изслушал, отказваха да се срещат повече с хората?

— Измий се и да си вървим! — тъжно го подкани Нуми.

Ники бе забравил, че заради това бяха слезли тук и то му се видя сега съвсем глупаво и безсмислено, но въпреки това клекна край водата. Загреба една-две шепи и вяло потърка лицето си. Когато се изправи, тя го огледа придирчиво.

— Не се маха.

Той ядосано зажули изцапаното място, докато му се стори, че скафандровата ръкавица бе обелила вече цялата кожа около носа му, но проклетата Нуми най-нахално го хвана за ушите и съвсем отблизо се взря в него.

— Буф! Тая вода изглежда не мие… — Тя протегна две пръстчета като тъничка пинсета и се засмя. — Но това са косми! Защо имаш и тук коси? Пък аз си помислих, че е мръсно…

Ники бе станал по-червен от червеното слънце над главите им.

— Растат ми мустаци, затова. Нали съм момче!

— Какви мустаци?

— Такива — сопна й се той, загдето бе го изтормозила заради едва забележимия черен мъх над горната му устна. — Като на онова същество.

Нуми се удиви:

— Такива ли ще станат?

Той си представи как би изглеждал с двуметровите антени на сомо хапиенса и се разсмя.

— Мустаци се наричат космите, които растат над горната устна. Само мъжете ги имат — сети се за заядливата си класна и се поправи: — Понякога растат и на жените.

— Ей че смешно! А у нас…

Николай обидено прекъсна възторга й:

— Няма нищо смешно, когато изучаваш друга цивилизация, ясно ли е! Може да ти е странно, защото е различно, но никой няма право да се присмива над другия.

Нуми прие поуката му.

— Значи вашата цивилизация е с мустаци?

— Пак нищо не разбра. Не е задължително човек да има мустаци, но понякога е модерно.

— И при жените ли? — полюбопитствува жената у Нуми.

— Не, при жените още не е — отвърна Ники, спомнил си, че класната му често идваше на училище и без мустаци. Ако беше модерно, щеше всеки ден да ходи с тях.

Помисли си какво още поучително да й каже по този въпрос, нещо за истинската мъжественост, но момичето светкавично защипа под носа му едно косъмче и се опита да го откъсне. Той извика от болка и с момчешки рефлекс я хвана за косите. Тя се огъна като бляскаво змийче в сребристия си скафандър, отскубна се и падна, но веднага се обърна и сграбчи десния му крак.

— Ей, какво правиш? — викна й той.

Тя вдигна изотдолу засмяно лице.

— Хапя те. Като ония там — И отново впи зъби в крачола на скафандъра му.

Ники весело се хвърли на гърба й, събори я и също я захапа за крака. Но скафандърът затова е скафандър — да те пази и от ухапване, та борбата им не трая дълго. Те се поборичкаха още като джавкащи се кученца, докато ги заболяха зъбите. После Нуми се изтегна по гръб и блажено разпери ръце над главата си.

— Буф! Хубаво ми е тука.

— Че какво му е хубавото — обиколи той с поглед сухата и мократа пустини. — Някакви същества, които не знаят друго, освен да се хапят.

— Има нещо приятно в това. Щом и на мен ми се прииска…

— Прави са нашите учени, като казват, че срещата с чужда цивилизация може да бъде и вредна. На мене дори още ми се хапе. Ако останем още малко тука, току-виж сме си отхапали по някой и друг крак.

— Тук наистина трябва да дойде специална експедиция. Дано да не е много далеч.

— Мало ще я докара.

— Няма да я докара. Той само мен прие. Защото съм дете и го разбирам. Каза ми, че хората трябвало сами да дорастат до онова време, когато ще се срещат с други цивилизации. Иначе било опасно и за тях, и за другите.

Ники погледна с респект към далечната пясъчна дюна, която пиранци наричаха Спасител на живота.

— Умен е. Може да ни е мъчно, но е прав. Добре, че на нас поне ни позволи да видим други същества. Много е важно хората да знаят, че има и други същества в Галактиката. Вашите ще се зарадват, като им разкажеш за тях.

— Дали ще ми повярват? — запита се пиранското момиче.

— Може да дойда с теб. Да свидетелствувам.

Нуми рипна възторжено.

— Искаш ли наистина?

Пустинята около тях и морето лежаха все така безутешно празни. А там някъде имаше цяла чудесна цивилизация! Сигурно беше чудесна, щом раждаше такива момичета…

— Благодаря ти за ласкавото мнение — усмихна му се Нуми. — Макар че аз съм само един глупав експеримент. Ще видиш какви наистина чудесни момичета има там.