Любен Дилов - Звездните приключения на Нуми и Ники (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

— Подай ръка! — прекъсна момичето оплакванията му.

Хвана здраво облечената му в скафандровата ръкавица ръка и безпрепятствено го изтегли подире си. Ники дори не усети, че минава през нещо.

— Скача се — каза Нуми. — Сега скачай!

Щастлив, че прашката бе минала заедно с него, той инстинктивно стисна клепачи и краката му тупнаха болезнено върху нещо твърдо. Отвори очи, но бързо примижа отново пред яркостта на гледката. Под обувките му се простираше жълта камениста почва, сякаш нажежена от слънцето пустиня.

Нажежаваше я непознато слънце. Не толкова ослепително, като земното, по-кротко и по-червено, но голата равнина светеше под него, защото на небето нямаше никакви облаци. Хоризонтът беше също такъв гол и вълнообразен и само единият му край блестеше някак по-особено, като синкава мараня.

Нямаше съмнение, че се намираха, ако не на друга планета, то в някоя пустиня на Земята. И додето ти стигаше погледът не се виждаше нищо интересно, освен самият Мало. А той отново и досущ си приличаше на оная гигантска сивожълта тиква, която бе стърчала пред входа на изложбата. Тук, в пустинята, той можеше да мине обаче и за някоя пясъчна дюна, каквито имаше по южното крайбрежие и на Черно море.

Дали не беше им се подиграл, този толкова загадъчен Мало? Нали трябваше да ги заведе някъде, където има вода! Но как няма да им се и подиграе, като му искат такива дивотии! Да идеш чак на друга планета, в друга галактика навярно, под пространството да минаваш и за какво? За да си измиеш оцапаната муцуна! Това може да го измисли само тая щура Нуми…

— Щура ли му казвате — обади се веднага гласчето й и издаде, че момичето пак бе подслушвало мислите му. — Вярно, понякога ставам щура. Но тук има живи същества, Мало затова не те пусна с ножчето навън. Погледни на ръката си! Виж, точката за въздуха е синя, значи може да се диша, но после ще свалим шлемовете, като намерим водата.

Часовничето на ръкава му непрекъснато сменяше знаците си — навярно броеше минутите и секундите. Нуми хвана пръстенчето около неговия часовник и го завъртя. Светещата линия в средата му се обърна с острието си към търбуха на Мало.

— Така — рече тя. — Това е посоката за връщане. Ако се загубим някъде, все по нея ще вървиш. Сигурно е далеч, защото Мало избягва да каца близо до живите същества. И сигурно са във водата, щом не е кацнал близо до нея. Да вървим!

И тя уверено тръгна към оня край на хоризонта, където над пясъка с копринена гъвкавост трепкаше лъскавата мараня. Сякаш знаеше, че ще я намери тъкмо там. Ботушите на скафандъра й вдигаха малки облачета жълт прах.

Ники още се чувствуваше виновен и след двайсетина крачки се обърна да погледне към Мало. Загадъчното същество пулсираше и менеше цветовете си. Дали не се готвеше да отлети и за отмъщение да ги изостави а тази плашеща пустиня?

— Не се бой — обади се Нуми в шлемофона му. — Той сега се храни.

Ники плахо и напомни за обещанието да не подслушва мислите му, но тя му отвърна с тон, като че ли беше най-малко петдесет години по-стара от него:

— Тука се налага. Иначе кой знае каква глупост ще ти хрумне, пък може да е опасно. Хайде, защо се влачиш така подире ми.

Макар и обиден, той се изравни с нея. Беше с цяла педя по-висок, но се усещаше като дете, което водят да му вадят сливиците.

След като извървяха повече от хиляда такива мъчителни за него крачки, трепкащата над хоризонта мараня стана стоманеносиня и заприлича на вода. Нуми пъргаво се затича нататък. Може би защото още се боеше, той си каза, че трябва да върви по-бавно, за да прикрива тила й, ако се появеше някоя опасност. И за всеки случай пъхна ръката си в джоба при прашката. Устата му бързо пресъхна и той още забави крачките си. Потърси с език тръбичката за вода, натисна я леко. В устата му цръкна глътката течност с необичаен вкус. А можеше сега да изпие цяла кофа, дори и от тази блудкава пиранска вода.

Когато стигна при момичето, то клечеше и най-безстрашно бъркаше във водата, която с кротки вълнички поблизваше краката й. Мало не бе ги излъгал — не само вода, цяло море бе им предложил. Кротките вълнички се простираха докъдето стигаше погледът, а синевината им се сливаше със синьото на безкрайно далечното небе. И никаква опасност не се виждаше чак до самия хоризонт.

Това, че експерименталното момиче явно си играеше с водата, го накара да й покаже, че е способен да измисля не само глупости.

— Кхъ, кхъ — рече той, за да оправи гърлото си след продължителното мълчание. — Ако това е неизвестна планета, ще трябва да я изследваме. И да записваме наблюденията си.