Артуро Перес-Реверте: Севилското причастие

Докато казваше това, йезуитът изкриви леко уста, сякаш прикриваше усмивката си.

— Сега търси достъп до INMAVAT.

Отец Ареги потупа тревожно с пръсти по едно от компютърните ръководства, затрупали масата. INMAVAT беше секретен списък на изтъкнати членове на Римската курия (Висш съвет на римо-католическата църква — (Б. р.)). Достъп до него се получаваше само посредством таен личен код.

— Ще проследим ли сигнала? — попита той.

Куи посочи с брадичка към монитора на съседната маса, сякаш казваше „Вече помислих за това“. Свързана с полицията и телефонната централа на Ватикана, системата записваше всяка информация за сигнала на натрапника. В нея имаше и капан — серия от команди, които забавяха нарушителите достатъчно дълго, за да бъдат локализирани и идентифицирани.

— Това няма да ни помогне много — каза Куи след няколко мига. — Висперас крие изходящата си точка, като прескача между различни телефонни системи. Всеки път, когато направи затворена верига в някоя от тях, трябва да го проследим обратно до телефонната станция. Ще трябва да остане дълго в системата, за да можем да вземем някакви мерки. И пак ще може да създаде проблеми, ако това е, което иска.

— Какво друго може да иска?

— Не знам — отвърна младият мъж, който изглеждаше едновременно заинтригуван и развеселен. Но когато продължи, лицето му отново беше сериозно.

— Понякога те просто искат да поразгледат или да оставят някое съобщение от рода на „Капитан Светкавица беше тук“.

Той млъкна, вперил поглед в екрана.

— Но този си дава твърде много труд, за да се задоволи само с разходка из системата.

Отец Ареги кимна два пъти, все още погълнат от това, което ставаше на екрана, но после изглежда взе решение. Погледна към телефона, който блестеше в конусовидния сноп светлина на лампата и посегна, но ръката му спря във въздуха.

— Смяташ ли, че ще успее да проникне в INMAVAT?

— Току-що го направи.

— Мили боже!

Сега червеният курсор примигваше бързо, докато слизаше надолу по списъка от файлове на екрана.

— Бива го — каза Куи, който вече не криеше възхищението си. — Да ми прости Господ, но този хакер е много добър.

Той млъкна и добави:

— Дяволски добър.

Беше се отказал да работи с клавиатурата и сега просто наблюдаваше, подпрян с лакти на масата. Списъкът със забранен достъп сега се виждаше изцяло на екрана. Четиридесет и осем кардинали и висши служители, всеки от които имаше код за кореспонденция. Курсорът премина два пъти върху списъка, после спря до знака VО1А.

— Свиня — промърмори отец Ареги.

Статистическият файл за прехвърляне на информация показваше леко намаляване на свободната памет. Натрапникът беше обезвредил блокиращата система и прехвърляше някакъв файл в системата.

— Кой е VО1А? — попита отец Куи.

Отец Ареги не отговори веднага. Той разкопча яката на расото и прекара ръка по главата си. Отново погледна невярващо към екрана. После вдигна бавно телефонната слушалка и след моментно колебание набра аварийния номер на секретариата на Ватиканския дворец. Той иззвъня седем пъти, преди от другата страна някой да заговори на италиански. Отец Ареги прочисти гърлото си и му съобщи, че в персоналния компютър на Светия отец е проникнал натрапник.

В началото на май Лоренцо Кварт получи заповед, която го отведе в Севиля. Към източното Средиземноморие се движеше фронт на ниско атмосферно налягане и тази сутрин на площад „Св. Цетър“ валеше, затова Кварт трябваше да заобиколи, като се подслоняваше под колонадата на Бернини. Докато се изкачваше към Бронзовата порта, той видя в мрачния коридор от мрамор и гранит пазач с алебарда, който се готвеше да му поиска документите. Висок и силен, подстриган по войнишки, мъжът носеше ренесансовата униформа в червено, жълто и синьо райе и черната барета на швейцарски гвардеец. Той огледа добре скроения костюм на Кварт, като отбеляза подхождащата му черна копринена риза с права якичка и хубавите кожени обувки, ръчна изработка. Охраната явно се замисли. Очевидно това не беше някой от сивите bagarozzi — служителите от многобройната ватиканска бюрокрация, които минаваха оттук всеки ден. Но посетителят явно не беше и високопоставен член на Църквата — прелат или кардинал. Те носеха кръстове и пурурни дрехи или поне пръстен и определено не пристигаха пеша в дъжда. Освен това влизаха във Ватиканския дворец през портата на Света Анна в удобните си коли с лични шофьори. Пък и въпреки късо подстриганата си посивяла коса, мъжът изглеждаше твърде млад, за да бъде прелат. Той застана пред пазача и затърси сред различните кредитни карти в портфейла си. Много висок, слаб и самоуверен, мъжът гледаше спокойно швейцареца. Ноктите му бяха добре поддържани, носеше елегантен часовник и обикновени сребърни копчета за ръкавели. Едва ли имаше повече от четиридесет години.