Хенри Катнър - Маскировката

— Чакайте! — извика Ферн. — Аз ще изключа тока… — Но той не знаеше, как да го направи. Тоулмън с пресъхнало гърло гледаше обтягащата се и извиващата се агония на тялото на Канингхъм. Внезапно и съвсем ясно се чу хрущене на кости.

Сега бедният Канингхъм леко потрепваше, главата му се отпусна и се оказа под необичаен ъгъл спрямо тялото.

— Свалете го — разпореди се Браун, но Ферн поклати глава.

— Той е мъртъв, а тази схема е опасна.

— Как така мъртъв?

По тънките мустачки на Ферн премина мрачна усмивка.

— При епилептичен припадък е лесно да си счупиш шията.

— Господи — съгласи се потресеният Далкуист. — Наистина шията му е счупена. Гледайте само, как е завъртяна главата му.

— И ти ще се нагънеш така, ако ти пуснат ток с честота двадесет херца — смъмри го Ферн.

— Не може да го оставим така!

— Налага се — мрачно отвърна Браун. — Дръжте се по-далече от стените. — Той злобно изгледа Тоулмън. — А ти защо не си…

— Всичко е ясно. Канингхъм трябваше да бъде по-предпазлив и умен и да не се допира до голите проводници.

— Няма много изолирани проводници — измърмори дебелака. — А ти ни набиваше в главите, че трансплантантът е безопасен.

— Казвах само, че е неподвижен. И не е телепат. — Тоулмън се хвана, че сякаш се оправдава.

Ферн забеляза:

— Преди ускоряване или спиране на кораба вие сирена. Този път сигнал нямаше. Сигурно трансплантантът го е изключил, за да ни изненада.

Те се оглеждаха в бръмчащата, просторна и жълта празнота. Тоулмън бе обхванат от клаустрофобия. Струваше му се, че стените всеки миг могат да рухнат или да се затворят над него, сякаш се намираше на разтворената длан на огромен великан.

— Може да му разбием очите — предложи Браун.

— Отначало трябва да ги намерим — Ферн посочи с пръст лабиринта от всевъзможни устройства.

— В това е работата — да изключим трансплантанта. Да разтворим съединението. тогава ще е все едно покойник.

— За съжаление — възрази Ферн, — сред нас единственият специалист по електроника бе Канингхъм. А аз съм просто астрофизик.

— Не е толкова важно. Ние ще дръпнем един-единствен щепсел… и трансплантантът ще загуби съзнание. А това е напълно по силите ни!

Страстите се разгоряха. Умиротвори ги Котън — нисичък човек със синички очички.

— Ще ни помогне математиката. И по-точно геометрията. Трябва да намерим трансплантант и… — Той погледна нагоре и се вцепени. — Ние се отклоняваме от курса! — възкликна с изненада. — Вижте индикатора!

Високо над главата на Тоулмън се виждаше исполински звезден глобус. И на черната му повърхност ясно се различаваше петънце червена светлина.

— Всичко е ясно — изкриви се в мрачна усмивка мургавото лице на Ферн. — Трансплантантът търси защита. Най-близката планета, откъдето може да очаква помощ е Земята. Но ние имаме още много време. Не съм такъв добър специалист като Канингхъм, но не съм и кръгъл профан. — Той се стараеше да не гледа тресящото се мъртво тяло. — Не е задължително да се проверяват всички съединения.

— Добре тогава — изръмжа Браун, — заеми се с работата.

Ферн се приближи тромаво до квадратния отвор в пода и се вгледа в металната решетка, която едва се виждаше на дълбочина двадесет и пет метра.

— Точно така. Насам идва гориво. Няма защо да изследваме всички съединения. Горивото се доставя по онази тръба, която върви нагоре. А сега гледайте. Всичко свързано с атомната енергия е оцветено в червено. Нали виждате?

Всички го виждаха. Ту тук, ту там на различни места по щитовете и пластините бяха нанесени загадъчни червени белези. А имаше и сини, зелени, черни и бели…

— Да предположим, че това допущане е правилно — завърши Ферн. — Поне за известно време… Червеното е атомната енергия. Синьото… Зеленото… Така.

Неочаквано Тоулмън се намеси:

— Нещо не виждам нищо да прилича на цилиндъра с мозъка на Куентин.

— Нима наистина си очаквал да го видиш? — подхвърли саркастично астрофизика. — Той е поставен в някаква ниша с амортизационна подложка. Мозъкът може да издържи по-голямо претоварване от тялото, но и за него седем G е максимума. Това, между другото, е добре за нас. Корабът не е пригоден за високи скорости. Трансплантантът няма да ги издържи, а ние още повече.

— Седем G — повтори замислено Браун.

— При тях трансплантантът би загубил съзнание. А той трябва да проведе кораба през земната атмосфера. Така че, имаме достатъчно време.

— Сега се движим доста бавно — забеляза Далкуист.