Кърт Вонегът - Синята брада

В онази първа нощ единственото осветление на просторното помещение идваше от жаравата в камините и Уличната лампа, чиято светлина се отразяваше в тавана, Нарязана на стотици еднакви ленти от капаците на деветте широки прозореца, които гледаха към Четирийсет и осма улица-изток.

Но къде беше Дан Грегъри? Не успях да го видя веднага, тъй като стоеше съвсем неподвижен в широкия си черен кафтан. Бе седнал на камилско седло пред една от средните камини на десетина метра от вратата, с гръб към мен. Първо видях предметите, наредени над камината, които бяха най-светлите в тази мрачна пещера, а едва след това долових очертанията на тялото му. Бяха осем човешки черепа, наредени по големина — започваха с детски и завършваха с големия череп на патриарха на фамилията. Истинска канибалска маримба.

В помещението звучеше и тиха музика — нещо като монотонна фуга за чинии и тигани, идваща откъм някакво сияние вдясно от Грегъри. Сиянието представляваше лунна светлина, процеждаща се изпод покривало от топящ се сняг.

— Тинг-танг. Тишина.

— Плинг-планг. Тишина.

— Пляс.

Така горе-долу звучеше лунната песен, докато очите ми поглъщаха този единствено неоспорим шедьовър на Дан Грегъри, това наистина неповторимо по своята оригиналност ателие.

Дори най-елементарно изброяване на предметите в това помещение може да потвърди подобно определение. Защото вътре имаше старинни оръжия и сечива, икони и шапки, шлемове и модели на кораби и самолети, препарирани животни, включително цял крокодил и изправена на задните си крака бяла мечка. А можете ли да си представите, че сред това многообразие имаше точно петдесет и две огледала с различни форми и от различни епохи, окачени на най-невероятни места. Очевидното им предназначение беше да подсилят още повече смайването на посетителя, да го накарат да се почувства объркан от тази безкрайност. Изправен в горния край на стълбата, усещаш невидимото присъствие на Дан Грегъри, аз се чувствах напълно погълнат от тази безкрайност!

Зная, че огледалата бяха петдесет и две, защото на другия ден ги преброих. Някои от тях трябваше да лъскам всяка седмица, а други — да не докосвам в никакъв случай, ако искам да съм жив, според думите на господаря. Никой не може да рисува по-добре от Дан Грегъри по модел от прашно огледало!

Тогава той леко помръдна рамене, просто да ми покаже къде се намира, после каза:

— И мен никъде не ме приемаха топло…

Прибягна до английския си акцент — винаги прибягваше до него, с изключение на случаите, при които беше решил да се шегува.

— Страшно добре ми се отрази — продължи той. — Виж какво постигнах благодарение на хладния прием от страна на моят някогашен учител!

Разказа ми, че баща му — треньорът по езда — едва не го убил, защото не можел да го слуша как плаче като бебе.

— Започнех ли да плача, правеше всичко възможно да спра веднага. Сам почти дете, той едва ли си е представял какво значи да бъдеш баща. Ти на колко години си?

— Седемнайсет — отвърнах и това бяха първите ми думи в този дом.

— Баща ми е бил само с една година по-голям от теб, когато съм се родил — каза Дан Грегъри. — Ако ти сега започнеш полов живот, точно когато станеш на осемнайсет ще разполагаш с едно досадно и ревящо бебе. Далеч от дома, в огромен и непознат град. А сега си мечтаеш, че ще го изправиш тоя град на нокти със своя талант, нали? Е, и баща ми мечтал да изправи на нокти цяла Москва с вълшебните си умения на треньор по езда. Но скоро разбрал, че конският бизнес е изцяло в ръцете на поляците и, независимо от уменията си, може да стане най-много дребно конярче. Прелъгал мама да избяга от къщи едва шестнайсетгодишна като й обещал, че скоро ще бъде богат и прочут.

След тези думи се изправи и се обърна с лице към мен. Стоях като вкопан на последното стъпало и не помръдвах. Гумените подметки на старите ми обувки колебливо се поклащаха на ръба, нямах никакво желание да пристъпя в това огромно, мрачно и изпълнено със странни предмети помещение.

Виждах само ръцете и лицето на Грегъри, всичко останало бе покрито от черния кафтан. Лицето се раздвижи и рече:

— Родил съм се в обора като Исус Христос и съм ревял точно като него, ей така…

От гърлото му се откъсна сърцераздирателен писък, който наистина удивително приличаше на плача на нежелано дете, което не може да прави нищо друго, освен да реве до скъсване.

Усетих как косата ми настръхва.