Кърт Вонегът - Синята брада

Преглъщах с мъка, никога не бях се чувствал толкова самотен. После в трапезарията влезе перачът-китаец Сам Ву, в ръцете си държеше чиста риза за Грегъри. Нещо проблесна в съзнанието ми. Познавах този човек! И той ме познава! Едва след няколко дни разбрах защо съм помислил, че го познавам. Бях го виждал в дълга копринена роба с череп в ръце, просто защото Дан Грегъри го беше използвал за модел на може би най-зловещия сред всички разбойници на света — Фу Манчу, наречен „Жълтата чума“.

Сам Ву ще стане готвач на Дан Грегъри, а след известно време отново ще се върне към пералнята. И именно на него ще изпращам закупените по време на войната картини.

Приятелството ни по време на войната беше както любопитно, така и трогателно. Натъкнах се на него в Ню Йорк непосредствено преди да замина за фронта и той ми поиска адреса. Чул по радиото, че войниците се чувстват много самотни там, в далечната Европа, и хората трябвало да им пишат. Избрал мен, тъй като съм бил единственият войник, когото познава добре.

В поделението ме взеха на подбив, особено когато раздаваха пощата. „Какво ново в Китайския град?“, „Тази седмица Сам Ву не ти е писал, да не би да са го отровили?“ — такива бяха най-често въпросите, които ми задаваха.

След войната си прибрах картините от него и повече не го видях. Може би изобщо не ме е харесвал, а просто съм бил едно доброволно поето задължение по време на войната.

Обратно в 1933-а:

Вечерята беше толкова отвратителна, че очаквах след нея да ме отведат в някоя стая без прозорци и да ми обяснят, че това е спалнята ми. Но не стана така — качиха ме три етажа по-горе и ме вкараха в стая, каквато никой Карабекян не беше виждал. После ми наредиха да чакам, докато Грегъри намери време да ме приеме — според Фред Джоунс някъде около полунощ, от която ни деляха цели шест часа. В момента давал вечеря на свои приятели в помещението точно под мен, между които били вече споменатият Ал Джонсън, комикът У. С. Фийлдс и писателят Бут Таркингтън, чиито произведения илюстрирал Грегъри. Нямаше да видя никой от тях, защото никой от тях не дойде повече в този дом. И всичко заради острия им спор за Бенито Мусолини.

Сега за стаята, в която ме вкара Джоунс: тя представляваше съвършено копие на будоара на наполеоновата императрица Жозефин, мебелите бяха не само френски, но и автентични. Беше ясно, че се използва за спалня не от Грегъри и Мерили, а от случайни гости и натикването ми точно в нея представляваше наистина изтънчен садизъм. Първо, защото абсолютно безизразното лице на Джоунс ми даде да разбера, че именно това ще бъде моята стая, докато чиракувам при Грегъри, а на мен би трябвало да ми е все едно, просто защото човек с низш произход като моя едва ли ще оцени в каква обстановка живее. И второ — такъв човек положително не би посмял да се докосне до нищо в такава обстановка. Точно това имаше предвид Джоунс като каза:

— Не пипай нищо и не вдигай никакъв шум!

Човек би помислил, че искат да се отърват от мен.

Току-що приключих с едно светкавично проучване на познанията на Силести и нейните приятели, осъществено край тенис-кортовете. Задачата беше следната: Посочете какво е мястото в историята на следните личности: У. С. Фийлдс, императрица Жозефин, Бут Таркингтън и Ал Джонсън.

Оказа се, че познават единствено У. С. Фийлдс, чиито ранни филми бяха гледали по телевизията.

Както вече ви казах, аз така и не успях да се запозная с Фийлдс, но през онази вечер се измъкнах на пръсти от позлатената клетка, застанах в горния край на витата стълба и наострих уши. Не след дълго долових характерния носов и същевременно скърцащ като трион глас на Фийлдс, Който представи Дан Грегъри на дамата си така:

— Дете мое, това е Дан Грегъри — любим син на сестрата на Леонардо Да Винчи и едновременно с това половин апах.

Снощи по време на вечерята се оплаках на Слейзингьр и госпожа Бърман от невежеството на младите, които очевидно искат да изживеят живота си с минимално количество информация.

— Не знаят нищо нито за Виетнамската война, нито за императрица Жозефин, нито за горгоните — рекох.

А госпожа Бърман се зае да ги защитава. Каза, че за тях е малко късно да вземат отношение към войната във Виетнам и че им е далеч по-интересно да вникват в суетата и могъщото привличане на секса, отколкото да се ровят в живота на някаква жена отпреди сто седемдесет и пет години, при това чужденка.

— А що се отнася до горгоните, на човек му е достатъчно да знае, че те никога не са съществували — заключи тя.