Кърт Вонегът - Синята брада

Какво му попречи да се доближи до величието, въпреки че наистина беше най-добрият професионалист на света? Дълго мислих по този въпрос. Каквито и отговори да ми хрумваха, те всички важаха и за мен. Аз също бях най-добрият в техническо отношение сред абстрактните експресионисти, но никога не успях да се изкача на върха. Не говоря за провала си със „Сатийн Дура-лукс“, тъй като и преди него, и след него нарисувах още купища картини. Но никоя от тях не беше нещо особено.

Нека засега да оставим настрана моята особа и да фокусираме вниманието си върху творчеството на Грегъри. Илюстрациите му бяха изключително правдиви по отношение на материалните неща, същевременно напълно фалшиви по отношение на времето. Улавяше и прехвърляше върху платното великолепни мигове, независимо дали ставаше въпрос за първата среща на някое дете с дядо Мраз в кварталния супер, гладиаторска битка в Циркус Максимус, забиването на златно колче в чест на току-що завършена трансконтинентална железопътна линия, или за мъж, който е паднал на колене пред любимата си и я моли да се ожени за него. Но му липсваше куража и мъдростта, а може би и таланта, да покаже преходността на времето, да подчертае, че сегашният миг едва ли е по-важен от следващия, а всички те заедно са напълно неуловими.

Нека ви го обясня и по друг начин: Дан Грегъри на практика си беше един препаратор. Натъпкваше с вата , консервираше и лакираше великите мигове, но впоследствие се оказваше, че всички те не са нищо повече от потискащи събирачки на прах — нещо като глава на лос или голяма акула, окачени в чакалнята на зъболекар.

Ясно, нали?

Ще ви го обясня и по трети начин: сам по себе си животът никога не може да спре на място. Но къде отива? От раждането към смъртта и по пътя му не са предвидени никакви спирки. Движение има дори в купата с круши върху карирана покривка, когато е нарисувана от ръката на майстор. Да, с помощта на някакво чудо, останало загадка както за мен, така и за Дан Грегъри, най-великите абстрактни експресионисти успяват да подчертаят в своите творби величието на раждането и смъртта.

Раждането и смъртта присъстват дори на онази стара дъска, която Тери Кичън някога пръскаше с подчертана небрежност. Как е успял да ги лепне там не ми е ясно, едва ли и на него му е било ясно…

Въздъхнах, а старият Рабо Карабекян рече:

— Господи, боже мой.

Обратно в 1933-а:

Попитах един полицай на гарата за адреса на Дан Грегъри, с който разполагах. Той каза, че е само на осем пресечки от гарата и не мога да се загубя, защото кварталът е прост и ясен като шахматна дъска. Голямата депресия не беше свършила и улиците бяха пълни с бездомници, съвсем като днес. Вестниците бяха пълни със съобщения за съкращения на работници, закриване на ферми и банкови фалити, съвсем като днес. По мое мнение единствената разлика е, че благодарение на телевизията днес можем да скрием голямата депресия. А вероятно и Третата световна война.

Наистина открих адреса без никакви затруднения и скоро се изправих пред благородната на вид дъбова врата, която новият ми господар беше използвал за корицата на списание „Либърти“, специалния коледен брой. Масивните железни панти бяха ръждясали. Никой не може да нарисува дъб с ръждиви петна по-добре от Дан Грегъри. Мандалото имаше формата на горгонска глава с преплетени венчета наоколо.

Чувал съм, че който погледне лицето на Горгона се превръща в камък. Споделих това с хлапетата. Днес, край басейна. Никое не беше чувало за Горгона. Според мен не познават нищо, което не е било показвано по телевизията в рамките на текущата седмица.

На корицата на „Либърти“ ясно личат бръчките по злобното лице на Горгоната, също и пукнатините в зеленясалите от старост бронзови листенца. Никой не може да рисува зеленясал от старост бронз по-добре от Дан Грегъри. На корицата имаше и малко свещено венче, закрепено около мандалото. Листенцата му бяха пожълтели по краищата, някои от тях бяха изпъстрени с петънца. Никой не може да рисува болести по растенията по-добре от Дан Грегъри.

Но когато се изправих пред вратата, венчето вече го нямаше.

И тъй, хванах тежката огърлица на Горгоната, после я пуснах. Тътенът отекна в просторния вестибюл, чиято вътрешност също ми беше позната. Големият полилей и витата стълба бях виждал на илюстрацията на някакъв разказ за приказно богато момиче, което се влюбва в шофьора на семейството. Май беше в „Колиър“.