Кърт Вонегът - Синята брада

И тъй, ето ме на гарата Гранд Сентръл. Струваше ми се, че всички, с изключение на мен, бяха обект на прегръдки и целувки. Дан Грегъри едва ли ще дойде да ме посрещне, но къде е Мерили, питах се аз.

Дали изобщо знае как изглеждам? Разбира се, че знае.

Бях й пратил няколко автопортрета, плюс една-две снимки, които ми беше правила мама.

Татко никога не посягаше към фотоапарата и беше на твърдото мнение, че на лентата се запечатват само мъртви неща, оставени ни за спомен от отдавна изчезнали хора. Като например нокти, коса, суха кожа… Предполагам, че не обичаше снимките, просто защото ги смяташе за непълноценни заместители на хората, избити при онова клане.

Но дори Мерили да не беше виждала моя снимка, аз пак щях да бъда лесен за откриване. Защото бях най-мургавия пътник във всички спални вагони. В онези години всеки, който е по-мургав от мен, би бил изгонен не само от спалния вагон, но и от почти всички хотели, театри и ресторанти.

А дали аз бях сигурен, че ще позная Мерили? Чудно, но отговорът също е не, въпреки че за тези години ми беше изпратила цели девет снимки, които днес са прибрани заедно с писмата й. Всичките бяха направени със скъпа техника лично от Дан Грегъри, който с лекота би могъл да си вади хляба и като фотограф. За съжаление, обаче, той я беше обличал в костюмите на героите, върху които е работел в момента на заснемането — императрица Жозефин, непълнолетната мадама на Ф. Скот Фицджералд, пещернячка, съпруга на авантюрист, морска сирена барабар с рибята опашка, и прочие, и прочие… И до днес не мога да се отърся от чувството, че гледам снимките на девет съвсем различни жени.

На перона беше пълно с хубавици, тъй като по онова време „Двайсети век“ беше най-луксозния влак. Местех настойчив поглед от лице на лице с надеждата, че някоя от красивите им притежателки най-сетне ще ме познае. Страхувам се обаче, че всичко, което успях да постигна, беше да затвърдя убеждението им, че представителите на мургавите раси са наистина сладострастни мръсници и са далеч по-близо до горилите и шимпанзетата, сравнени с представителите на бялата раса.

Поли Медисън или Сърк Бърман, ако предпочитате, току-що ми направи една бърза проверка и безцеремонно изчете това, което бях написал на машината. Без изобщо да ме попита дали имам нещо против. А аз имах и то много!

— Насред изречението съм! — изразих протеста си аз.

— Че кой не е? — отвърна тя. — Тъкмо се питах не те ли побиват тръпки като пишеш за толкова отдавна забравени хора.

— Не съм забелязал — отвърнах. — Притеснявам се от много неща, за които не съм мислил от години, но толкова. Чак да ме побиват тръпки? Не, не вярвам.

— Я си помисли — настоя тя. — Знаеш предварително за всички ужасни неща, които ще се случат на тези хора, включително и на теб самия. Нима не ти се иска да скочиш в някаква машина на времето и да идеш да ги предупредиш? — После се зае да ми описва една тайнствена случка, станала през 1933 година на гарата в Лос Анджелес: — Арменче с картонен куфар и папка с рисунки се сбогува с баща си. Заминава да си търси късмета в голям град на четири хиляди километра оттук. Един старец с превръзка на окото, току-що пристигнал с машината на времето от далечната 1987-а, изведнъж се изправя пред тях. Какво ще каже на момчето той?

— Чакай да помисля — рекох, после бавно поклатих глава: — Нищо няма да му каже. Съкрати я тази машина на времето!

— Нищо ли? — попита тя.

— Нищо — рекох. — Защото искам това момче да си мисли колкото може по-дълго, че му предстои да стане велик художник и добър баща.

Само половин час по-късно тя отново се появи.

— Току-що ми хрумна нещо, което би могъл да вмъкнеш на подходящо място — рече. — Сетих се за него от това, което вече написа… За баща ти, който почнал да прави страхотни каубойски ботуши, но погледът му бил празен… За приятелят ти Тери Кичън, създал най-страшните си картини с помощта на пръскачката, но и неговият поглед бил вече безжизнен…

Предадох се и изключих електрическата машина. Къде ли се бях научил на десетопръстната система? А, да — след войната завърших курс по машинопис, нали щях да ставам бизнесмен?

Облегнах се назад и затворих очи. Знаех, че има способността да пропуска край ушите си всички иронични подмятания, особено онези, които се отнасят до любопитството й, но все пак опитах.

— Цял съм слух — рекох.

— Никога не съм ти казвала какви бяха последните думи на Ейб, нали?