Кърт Вонегът - Синята брада

— Никога — признах си аз.

— Точно за тях си мислех там, на плажа, когато ти се появи…

— Добре — рекох.

Малко преди смъртта си нейният мозъчен хирург вече не можел да говори, но все пак успявал да надраска някой ред с лявата си ръка, макар поначало да си бил десняк. Само лявата му ръка давала известни признаци на живот.

Ето какво било последното му послание, разбира се, ако може да се вярва на Сърк: „Поправях радиоприемници.“

— Или увреденият му мозък е вярвал, че това е буквалната истина, или пък е стигнал до заключението, че всичките мозъци, които беше оперирал през живота си, са просто приемници на някакви неизвестни сигнали — заключи тя. — Схващаш ли?

— Мисля, че да — кимнах.

— Казваме „радио“ на някаква кутия само защото от нея звучи музика — продължи тя, после пристъпи към мен и почука с пръст по челото ми: — Но това съвсем не означава, че тук вътре има симфоничен оркестър.

— Какво общо има това с татко и Тери Кичън?

— Може би са променили собствената си идентичност в момента, в който са се заели да вършат нещо ново в живота си — отвърна тя. — А може би са почнали да получават сигнал от друга станция, която им е внушавала съвсем различни идеи за това, което трябва да говорят и вършат.

По-късно споделих тази теория за хората-радиоприемници с Пол Слейзингър.

— Значи гробището „Грийн Ривър“ е пълно със скапани приемници — направи заключение той, след като известно време я обмисляше от всички страни. — А предавателите, които са били насочени към тях, продължават да излъчват…

— Така е според тази теория — кимнах.

А той рече, че през последните двайсет години собствената му глава очевидно лови само смущения. Или, в най-добрият случай, нещо като прогноза за времето на непознат език. После добави, че в края на брака му с актрисата Барбара Менкън, тя се държала така, сякаш има слушалки на главата и слуша стереозапис на „Увертюра 1812“.

— Едва тогава беше почнала да се превръща в истинска актриса, в нещо по-различно от едно хубаво момиче, поставено на осветената сцена… И изведнъж стана „Барбийра“…

За пръв път чул промяната в името й на бракоразводното дело. Адвокатът й я нарекъл „Барбийра“ и настоял да продиктува името й буква по буква за протокола.

— А какво стана с Барбара? — попитал я Слейзингър, когато напуснали съдебната зала.

Тя отвърнала, че Барбара е мъртва!

— Защо тогава пръскаме толкова пари по адвокати? — възмутил се Слейзингър.

Аз казах, че съм наблюдавал същото нещо и у Тери Кичън, когато за пръв път започна да си играе с пръскачката. Насочваше плътни струи червена автомобилна боя към дъската, която бе подпрял на хамбара, и изведнъж заприлича на човек, който слуша чудесна музика в слушалките си. Музика, недостъпна за мен.

Играеше си само с червена боя. Купихме две кутии от нея, заедно с бояджийския пистолет, който открихме в магазина за автомобилни аксесоари на Монтаук само два часа по-рано.

— Гледай само какво става! — възбудено викаше той. — Гледай!

И пръстът му неуморно натискаше пружината.

— Преди да купим пистолета той беше решил да се откаже от рисуването и да започне работа в адвокатската кантора на баща си — добавих.

— Барбийра пък искаше да зареже театъра и да си роди дете — рече Слейзингър. — Но след това изведнъж получи ролята на сестрата на Тенеси Уилямс в „Стъклена менажерия“.

Като се замислям по-внимателно, стигам до заключението, че Тери Кичън осъществи радикалната промяна на личността си не по време на пръскането с бояджийския пистолет, а още в мига, в който го зърна в магазина. Всъщност аз пръв го видях и рекох, че трябва да е трофей от войната, тъй като точно такива пистолети използвахме в маскировъчната си дейност по време на войната.

— Купи ми го! — рече той.

— За какво ти е?

— Купи ми го! — настоя той. Искаше да го притежава, макар че само допреди миг не знаеше дори за какво служи.

Беше вечно без пари, макар да произхождаше от старо и богато семейство. Единствените пари, с които разполагах, бяха предназначени за детско креватче. Вече бях купил къщата в Спрингс и се готвех да преместя семейството си от града на село, при това против волята му.

— Купи ми го! — помоли се отново той.

— Добре — рекох. — Само се успокой!

А сега да скачаме в нашата стара и вярна машина на времето и да се връщаме обратно в 1932 година.

Бях ли ядосан там, на перона на Гранд Сентръл? Съвсем не. Бях убеден, че Дан Грегъри е най-великия жив художник на света, следователно той не можеше да върши нищо лошо. А преди да приключа с него, щях да му прощавам далеч по-лоши неща от това, че бе забравил да ме посрещне.