Джоан Виндж - Снежната кралица

— Какво означава това? — Момчето се изправи на крака и се подпря на стената. — Да не би да искате да кажете, че никога не мога да отида на друг свят, ако имам такова желание? — Гъндалийну протегна ръка да го успокои.

Джеруша погледна часовника си.

— В твоя случай може би ще можеш. Ако баща ти е бил чуждоземец, тогава нещата стоят по другояче — стига да можеш да го докажеш. Разбира се, след като напуснеш този свят, ти никога няма да имаш право да се върнеш… Най-добре е да си изясниш всичко с адвокат.

— Да не би да си запланувал да заминеш? — попита Гъндалийну.

Момчето стана недружелюбно.

— Може някога и да поискам. Ако вие можете да идвате тук, защо ние да не можем да напускаме?

— Защото вашата култура не е достигнала достатъчно ниво на зрялост — отговори Гъндалийну.

Момчето погледна многозначително към чуждоземните пленници, а после отново към Гъндалийну. Гъндалийну се намръщи.

Джеруша включи касетофона си.

— Ако нямаш нищо против, ще ти съобщя някои факти. След това ще се погрижим да те заведем до медицинския център за…

— Не е необходимо. Чувствам се добре. — Момчето се изправи и повдигна панталоните си.

— Знаеш ли, може би твоята преценка не е най-добрата. — Тя го погледна строго, но видя в погледа му пламтяща жарава. — Все пак от теб зависи. Щом не искаш, прибирай се вкъщи и приятни сънища. Но ние трябва да знаем къде да те намерим, ако ни потрябваш. Кажи си името.

— Спаркс Даунтрейдър Самър.

— Самър? — Със закъснение тя откри акцент в говора му. — Откога си в града, Спаркс?

Той вдигна рамене.

— Отскоро — отговори Спаркс и отмести поглед встрани.

— Хм! — Това обяснява много неща. — Защо дойде в Карбънкъл?

— Вашият закон и това ли забранява? — попита той. Думите му бяха изпълнени със сарказъм.

— Доколкото зная, не. — Тя чу Гъндалийну неодобрително да подсмърча. — Работиш ли нещо?

— Да. Уличен музикант. — Изведнъж ръцете на момчето започнаха да опипват ризата, колана, въздуха. — Флейтата ми…

Джеруша освети с фенерчето на шлема си тъмните ъгълчета наоколо.

— Това ли е?

Момчето запълзя на четири крака до един от пленниците и вдигна парчетата.

— Не… Не! — Лицето и ръцете му се вцепениха от болка. Пленникът са засмя и момчето го удари с юмрук но устата.

Джеруша пристъпи напред, дръпна момчето и го отведе настрана.

— Достатъчно, Самър… Било ти е трудно тук, защото никой не ти е казал нравилата. Проблемът обаче е в това, че никой не може да ти ги каже. Върни се на твоите тихи острови, докато все още можеш да сториш това. Там всичко е спокойно. Върви си вкъщи, Самър… и почакай още пет години. Тогава, след Промяната, ти ще можеш да дойдеш тук.

— Добре зная какво върша.

Много знаеш, мислеше си тя, като гледаше насиненото му лице и счупената флейта, която продължаваше да стиска в ръце.

— В такъв случай, тъй като нямаш с какво да изкарваш препитанието си, длъжна съм да те арестувам за скитничество. Освен ако, разбира се, не напуснеш града на следващия ден. — Ще направя всичко, за да те върна на някой кораб, който да те отведе оттук, преди Карбънкъл да е съсипал още един живот.

Момчето гледаше недоверчиво. После отново го обзе гняв и тя разбра, че то беше загубено.

— Не съм скитник! Майсторката — майсторката на маски, на Цитроновата уличка. Там живея.

Джеруша чу тропот на ботуши по уличката. Пристигна и другата патрулна кола.

— Добре, Спаркс. Ако имаш къде да живееш, свободен си да се върнеш у дома. — Само че ти няма да го направиш, глупак такъв. — На мен са ми нужни твоите показания под клетва, за да мога да туря завинаги тези гниди там, където им е мястото. Намини утре в полицейското управление. Поне това сигурно ми дължиш.

Момчето кимна намусено и тръгна по уличката. Тя не очакваше да го види отново.

— Какво имаш предвид, като казваш, че не знаеш какво се е случило с момчето? — Еъриенрод се наведе напред, втренчила очи в оплешивялата глава на търговеца. Пръстите й потънаха в меките облегалки на шезлонга като нокти на граблива птица.

— Простете ми, ваше величество! — Търговецът вдигна очи към нея. В погледа му се четеше уплахата на подгонен от хищна птица гризач. — Не мислех, че се интересувате от него, мислех че ви интересува само момичето. Казах му да отиде при Гедърфи на улица „Периуинкъл“, но той не е отишъл там. Ако искате да потърся из града… — гласът му потрепери.

— Не, не е необходимо — тя се опита да изглежда спокойна, тъй като не желаеше старият човек да се чуди как да поправи сторената грешка. — Моите методи са по-добри от твоите. Ако реша, че ми трябва, сама ще го намеря. — И мисля, че ще го сторя. — Ти каза, че той е решил да дойде тук, защото… Муун… била станала сибила, а той бил отхвърлен? — Колко трудно е да наричаш себе си с друго име. — Той какво очаква да намери в Карбънкъл?