Джоан Виндж - Снежната кралица

Тя кимна.

— Ако мога да избегна това задължение и да изпратя теб, вместо да ходя лично, недей да смяташ, че няма да го направя. — Тя се ухили и почувства, че това отново го потисна. Джеруша развърза тежката си пелерина и я свали, после свали и шлема си и се загледа в позлатената му, заоблена като черупка на яйце повърхност. — Някой трябва да окачи този атрибут на някое дърво. О-о, богове, как ми е омръзнало всичко това! Бих дала всичко само и само да мога да върша някаква честна работа, някъде, където се нуждаят от истинска полиция, а не от карикатура.

Гъндалийну сега я погледна, без да се усмихва.

— Защо не отидете на друг свят?

— Имаш ли представа колко бавно става това? — Тя поклати глава, постави шлема на коляното си и развърза високата яка на униформеното си яке. Въздъхна. — Освен това съм и уморена. Нямам късмет. Те „имат нужда от мен тук“. — Горчивината в гласа й гореше като киселина.

— Тогава защо не си подадете оставката?

— А ти защо не млъкнеш?

Гъндалийну обърна покорно глава към таблото. Сега бяха в Лабиринта и се движеха бавно по задръстените улици. Настъпваше вечер зад защитните стени. Джеруша наблюдаваше малките улички, покрай които минаваха. Блестящите фасади на игралните домове преминаваха като цинична подигравка с нейните собствени мечти и амбиции… Наистина ли бе готова да даде всичко, за да може по-добре да върши своята работа? Готова ли бе да загуби офицерския си чин, който Лускед й беше дал само за да поднесе една прилична жертва на кралицата? Тя подръпна една кестенявочерна къдрица над лявото си ухо. В края на краищата след пет години всичко щеше да се промени. Хийгемъни ще напусне Тийумат и ще я изпрати на по-добро място — всякъде другаде ще бъде по-добре. Търпение, търпение й беше необходимо сега. Боговете знаеха, че за една жена е трудно да оцелее в кариерата на полицай, дори и сега, камо ли пък да израсне.

Когато минаха покрай уличката тя погледна надолу. Цялата беше предимно във виолетово-синьо — стени на сгради, светлини, знамена: наричаше се улица „Индиго“… Джеруша беше изпратена в Тийумат преди всичко, в това беше сигурна, защото беше жена. Отначало идеята й се стори привлекателна. Но съвсем скоро това я огорчи. Беше станала полицай, защото й харесваше работата и защото не се вършеше както трябва…

Едно едва доловимо движение я разтревожи.

— Върни се, Б.З.! Запали прожектора! Видях нещо долу по тази уличка. — Тя сложи шлема си и пристегна каишката под брадата, като в същото време отвори вратата. — Последвай ме. — Патрулната кола се разтресе и спря на входа на уличката. Джеруша изскочи от колата и се затича. Въздухът бе наситен с миризма на готвено. Глухата уличка беше изпълнена с вградени в стената закусвални, които вечерно време бяха празни. Малкото хора, които бяха там, сякаш се сляха със стените при появата на сиво-сините полицейски униформи. Беше по средата на уличката, точно по средата… Тя намали темпото, за да запали фенерчето на шлема си, и се насочи към тъмните пролуки на триетажната постройка вляво. В началото не можа да види нищо освен купища метални варели. Джеруша чуваше стъпките на Гъндалийну, който идваше след нея. Изведнъж до слуха й достигнаха гласове.

Лампата й освети следващата дупка в стената, която беше по-дълбока от другите. Там видя трима души — не, четирима-петима — един седнал върху просната жертва, нещо живо със собствена светлина в ръката си.

— Не мърдайте! — Тя насочи парализиращия си револвер към тях.

— Полиция! — В светлината на лампата се видя объркано движение като на насекоми, неочаквано осветени; движение, което разбра неправилно.

Тя стреля. Видя как човекът падна и изпусна револвера си.

— Казах никой да не мърда! Ставай, ти, с фенерчето, изключи го и го хвърли тук. Хайде! — Тя усети, че Гъндалийну спря до нея с изваден парализиращ револвер, и насочи цялото си внимание към четвъртия човек, докато той изпълняваше нейните заповеди. Фенерчето се търколи по паважа и я удари по ботуша. — Сега легнете с лице надолу. Б.З., обезоръжи ги. Аз ще те прикривам.

Гъндалийну бързо отиде при групата и ги провери за оръжие, а тя внимателно ги наблюдаваше. Докато чакаше, зърна жертвата, която лежеше безпомощно на едната си страна. Джеруша се намръщи и се приближи, за да види лицето й.

— О-о! — В силната светлина тя видя младежко лице с червена коса; видя разширени от ужас очи, чу тежкото му дишане. Гъндалийну претърсваше последния от търговците на роби. — Б.З., намери ключа за белезниците, които са сложени на ръцете на това момче. Получил е сътресение на мозъка. Мисля, че се нуждае от антифриз. — Тя отвори чантичката си за първа помощ, която висеше на колана й, и извади спринцовка, предварително напълнена със стимулант. — Не зная дали можеш да видиш лицето ми, момче, но си представи една голяма усмивка. Не се тревожи, всичко ще се оправи. — Като се усмихваше, тя издърпа ризата на момчето и направи мускулна инжекция в гърдите му. Той леко изсумтя от болка или в знак на протест. Джеруша повдигна главата му и я постави на коленете си, докато Гъндалийну се връщаше с ключа, за да свали белезниците. Ръцете на момчето паднаха безсилно до тялото му.