Томислав Вичев - Ерата Клайбер

Синът на диригента Ерих Клайбер, който започва солидния си професионален път с оперети и малки опери, който празнува триумфа си с филхармониците в операта, чието въздействие върху музикантите и приятелите на музиката почти не може да се опише, сам от дълго време се отказва от занаята си. В най-активния си период той малко дирижира, почти не авторизира записи на компактдиск, винаги бе това, което човек може да нарече труден. Но действително бяха невероятни миговете, в които дирижира Новогодишните концерти. Когато поемаше „Tristan und Isolde“ или „Die Fledermaus“, човек мислеше, че чува ново произведение. И когато дирижираше една от малкото симфонии, човек дълго не искаше да чуе други интерпретации. Защото те живеят, възбуждат, карат да се вярва в нещо повече. Оттеглил се, съзнателно анонимен, за съжаление, непомирен с някогашните си приятели, Карлос Клайбер остава загадка. Можеше да му принадлежи светът, но той не го хареса. Можеше да ни дарява още радост, но не пожела. Дано е пълен фризерът му и въпреки това дано гладът ни за Карлос Клайбер да не е утолен. Не на него, а на нас може да се пожелае това. Споделям това с дълбоко уважение и тъжна увереност, че ние само ще можем да разказваме на децата си, че сме го преживявали…

2000 г.

В живота на Карлос Клайбер има достатъчно материал за радост на любителите на биографичния психоанализ. Карлос Клайбер е син на голям диригент, един по-малък Бог, може би най-модерния за своето поколение във време, наречено „златен век“ на диригентството. Невъзможно е да се разбере Карлос без Ерих Клайбер, предал му част от своите гени, и, което е по-важно, отговорен за средата, в която се развива младият артист. Наследствена ли е музикалността? Ако отговорът е положителен, то не е ли това повод за удовлетворение за един баща, направил музиката свой начин на живот? Клайбер-баща пише до свой приятел по време на доброволното си изгнание в Южна Америка за своя син: „Колко жалко, че момчето е така музикално!“ Защо е тази бащинска непреклонност да отдалечи собствения си наследник от професията, донесла му слава и пари? За да разберем това, трябва да се направят някои възможни предположения, базирани на устни и писмени доказателства, които са достигнали до нас.

Първоначално семейство Клайбер не винаги са се радвали на слава и благополучие. По време на нацисткия геноцид, те доброволно емигрират, въпреки че и двамата съпрузи не са имали евреи в рода си. Това ги довежда до трудни ситуации в Южна Америка като липса на трудови споразумения, мизерни възнаграждения и работа с второкласни оркестри. Но оставането на велика личност като Ерих Клайбер в Берлин би могло да го доведе до неволно съучастие на режима, въпреки изпитваното недоверие и недоволство от него. Често в кореспонденцията, която води със своите приятели в дните на тежко изгнание, Е. Клайбер споменава призрака на глада. Той, който е бил музикален директор на една от големите опери в Европа и е издигнал диригентството до най-високо артистично ниво по онова време. Въпреки лишенията и неудобствата е вярно, че Ерих Клайбер отказва не един път кариера на диригент точно по времето, когато синът му Карлос показва своите музикални наклонности. За да отдалечи сина си от влечението му към музиката, бащата прибягва дори до насилие. Връщайки се веднъж по-рано от турне, той намерил Карлос да свири вглъбено на пианото. Наказанието за това било да затвори внезапно капака, като притисне детските пръсти върху клавишите. За това пренебрежение, граничещо с жестокост и опитите да осмее „предполагаемите“ артистични способности на детето, един добър фройдист би казал, че години по-късно синът ще отмъсти за тези репресии, когато в своя разцвет е начело на Виенската филхармония и възхищава света, дирижирайки като един съвършен церемониал-майстор.

Ерих е перфекционист. В „Театро Колон“ в Буенос Айрес, под неговия бюст има надпис, който гласи, че импровизацията и рутината са основни врагове на артистичното изпълнение. Съществуват доказателства, въз основа на които можем да считаме, че бащата се е страхувал повече от всичко от посредствен наследник, обикновен музикант от прочута фамилия. Историята обаче е друга: Карлос е единственият случай, когато син на голям диригент е постигнал, макар и по други пътища и с различни средства, същата или дори по-голяма слава от бащината. Наследствена ли перфектността? Може би се научава, запечатва се дълбоко в съзнанието, най-вече когато се подражава на любим и обожаван човек. От малкото неща, които се знаят, Карлос предано се е възхищавал на своя баща, от начина, по който е звучала дирижираната от него музика: симфониите на Бетовен, операта „Tristan“ и т.н. За водените от баща му репетиции на „Der Rosenkavalier“, Карлос Клайбер твърди, че е почувствал истински екстаз. В гените ли е заложен талантът да се изпълнят по един съвършен начин пасажи от толкова прекрасна и наситена с чувство музикална комедия — есенцията на виенската музикална култура? Вероятно отговорът е не. Именно затова е удивително как младият Клайбер е усвоил традициите, звуците и ритмите, формирали музикалното съзнание на Ерих, въпреки бащиното неодобрение и отдалечеността от европейската културна и артистична среда.