Томислав Вичев - Ерата Клайбер

Карлос Клайбер споделил веднъж с Ленард Бърнстейн (друг голям гений на комуникацията) идеята, че желае да бъде растение и по този начин да не се безпокои за съществуването си. За австрийския си колега (Клайбер придобива австрийско гражданство през 1980 г.), големият американски музикант казва малко преди смъртта си, че е невъзможно Карлос да дирижира с малко движения; при своите изпълнения той се раздава толкова много, сякаш рискува живота си всеки път, когато стисне диригентската палка. Вероятно има смисъл да се отдава така страстно в своите интерпретации, но такова отдаване е съпътствано от страха, който изпитва, ако направи грешка и не постигне така желаното съвършенство. Тогава не бива да ни учудва фактът, че той се измъчва при поемането на всеки ангажимент — затова изкуството му изглежда толкова изтощително. Така стигаме до друга характерна черта в личността на Клайбер: голямата му плахост и несигурност в самия себе си. Един психоаналитик би задал въпроса дали това е резултатът от бащините репресии и унижения? Самият Карлос разказва за страха си, който е изпитал в Миланската Скала, когато за първи път се среща с Пласидо Доминго и Франко Дзефирели по време на премиерата на операта „Otello“. Кой би заявил, че в близко бъдеще и тенорът, и сценичният директор ще се превърнат в предани обожатели на Клайберовото изкуство и навсякъде ще разпространяват своето мнение за превъзходството на Маестрото, базирайки се на съвместната им работа?

На концерта в Лас Палмас, след изпълнението на Четвъртата симфония на Бетовен, което е прието добре, но без особен ентусиазъм от публиката, Карлос заявил: „Изглежда не им хареса много! Колко жалко, съжалявам!“ Популярен, но и превзет артист като него не приема равнодушието спрямо своето изпълнение; той е смятан от много хора за божествен, но често го обявяват за капризен и непостоянен, а това го прави лесна плячка на истерични раздразнения.

Неговите противници, между най-известните и ожесточените от които е Челибидаке (който го наследява в Щутгарт), порицават дръзките му постъпки, както и паническите му бягства от звукозаписни студия, когато само заради една грешка той хваща първия самолет за вкъщи, зарязвайки пред пианото известен и всепризнат артист (като Микеланджели) или дори цял оркестър. Клайбер не подписва договори, за да има свободата да откаже ангажимент, като не веднъж е заявявал, че едно от условията, за да приеме дадено участие е това да има възможност да го прекрати едностранно, ако не постигне желаното от него качество. В Берлин и Ню Йорк той с лекота анулира своите изпълнения без предварително предупреждение. Поради тази причина музиканти и импресарии до последно са „на тръни“ от възможността за неочаквано бягство (такъв е ефектът при толкова анулирани ангажименти, при които Маестрото бяга от ситуация, която му изглежда непоносима). Пословично е вниманието, с което го обграждат музикалните институции, като задоволяват всичките му желания с опасение да не се провали това ценно събитие — да правиш музика с Клайбер. Има нещо нездраво в явната емоционална нестабилност на Карлос, в неговата несигурност, в ревностното пазене на личния му живот от набезите на почитатели и журналисти, желаещи да надникнат в интимната и артистична мисъл на митичната личност, каквато е този легендарен диригент. Но да оставим на привържениците на психоанализата търсенето на възможни Едипови комплекси, дали присъстват или не в подсъзнанието му защитни инстинктивни импулси срещу агресивната бащина фигура, но в същото време толкова обичана и почитана от Карлос. Клайбер-син отказва да дава интервюта, защото не се доверява на журналистите и не е сигурен какво ще бъде публикувано, заради един инцидент по време на фестивала в Залцбург. Но също така е възможно част от тази фобия да се дължи на това, че никога не е искал да бъде представян като сина на Ерих Клайбер и на страха, че интервюиращите го се интересуват повече от фамилията, която носи, а не от самия него. Преди много години, когато името на Карлос е започнало да се спряга от музикалните медии, един прочут испански диригент казва, че, носейки тази известна фамилия, кариерата му е наполовина готова. Точно обратното на това, което винаги е мислил самият Карлос, споделяйки не веднъж тежестта, която чувства да бъде син на този, на когото е.