Томислав Вичев - Ерата Клайбер

Докато учи диригентската професия в малки театри с немски традиции, Карлос Клайбер запечатва в съзнанието си познания, които по-късно ще го превърнат в пример за голямото изкуство. Той обработва старите партитури на баща си и изучава търпеливо тази професия с всичките и тънкости.

Така години по-късно, в продължение на няколко последователни фестивала на Мюнхенската опера, представя удивителни интерпретации на „Der Rosenkavalier“, които бележат цяла една епоха и са скъп спомен за мен и онези, имали щастието да присъстват на тях.

Да се говори нещо конкретно за Карлос Клайбер е свързано с риск да се направи грешка, но въпреки това твърдението, че винаги е работил с любов музикалните материали на баща си, е вярно. По време на почивките между репетициите и антрактите на представленията на подиума можеше да се видят износени от употреба партитури, стари на вид, но отлично запазени и пълни с бележки. Пословичен е фактът, че Карлос работи със свой собствен материал, без произволни и фалшиви корекции, след като е направил проверка с най-достоверната документация, която може да се открие в архиви и библиотеки. За своя дебют на концертите с Виенската филхармония в „Musikverein“ на австрийската столица, изпълнявайки Четвъртата симфония на Брамс, при подготовката си е използвал всички налични документи за тази симфония, които са се намирали във виенските и немски архиви.

За малкото творби, които поддържа Клайбер в своя репертоар, се говори, че има партитури на композитори, изчистени от грешки и допълнения. Предполага се, че Маестрото изпълнява само онова, което е написано от автора. И при бащата, и при сина се забелязва навика да документират всичко за точността на своите музикални материали. За повечето творби Карлос използва само проверени лично от него материали, като отхвърля тези на оркестрите, с които работи.

Според казанато дотук, е лесно и дори съблазнително да определим Карлос Клайбер като човек, който води своите репетиции с желязна ръка и превръща оркестрите, с които работи в машина, възпроизвеждаща наложеното от него звучене на едно произведение. А всъщност, творбите дирижирани от Карлос са празник на звуците, резултат от неговото виждане на партитурата, което само той знае как да превърне в реалност. За да обясни как желае до звучи едно произведение той често прибягва до литературни метафори и поетични волности, които смайват музикантите. Например за операта „Tristan“, за да изрази аромата на цветята в една лятна градина чрез музика, Маестрото моли оркестрантите да „отворят дупка“, без да намаляват силата на звука. Тъй като Карлос е голям почитател на автомобилите, често ги използва метафорично, за да обясни как иска да бъде пресъздаден даден фрагмент от музикално произведение, като например: „Как звучи Ролс-Ройс, движещ се по терен с току-що окосена трева?“, или друго: „шепотът на перо, което пада върху слой от напарфюмирана пудра“. Музикантите се опитват да разберат звуците, отговарящи на тези описания и когато успеят да ги възпроизведат, винаги след това ги изпълняват „а ла Клайбер“, без значение кой ги дирижира.

Голяма част от мита за Карлос Клайбер се основава на репетициите, които той провежда. При разговори с инструменталисти от различни оркестри, като Виенската филхармония, Метрополитън опера, фестивала в Байройт, Миланската „Ла Скала“… всички те са единодушни: една репетиция с Клайбер е дар, уникален опит, който струва колкото цяло следване в Консерваторията. При наличието на толкова качествени оркестри, които свирят сами и често „минават на автопилот“ като произвеждат звуци, неразличаващи ги един от друг, с диригент като Карлос Клайбер се връща интереса им към репертоар с такава неувяхваща красота, както подобава за големите творения на най-съвършената европейска изобретателност. Има много анекдоти, свързани с репетициите на Карлос Клайбер и най-вече за първите му срещи с оркестрите. За дебюта му в Байройт между музикантите се понесла мълва, че в скритото място за оркестъра в Храма на Вагнер става нещо неочаквано и необичайно. В резултат на това, на поредната репетиция в един момент се озовали заедно и трите оркестъра, които обичайно се сменят на представленията: тези, които репетирали, били заобиколени от своите колеги и всички те станали свидетели на едно от най-прекрасните изпълнения на „Tristan“. След като приключили репетициите, почти стотината музиканти, представители на различни култури, избухнали в спонтанни овации, чувайки звуците на носталгия, с които една виенска аристократка отстъпва своя млад любовник на прекрасната девойка, в която е влюбен.