Томислав Вичев - Ерата Клайбер

И все пак трябва нещо да се е прекършило. Приятели на музиката знаят, предполагат, страхуват се какво наистина става с Карлос Клайбер. Вероятно най-надареният диригент от неговото поколение се е оттеглил в дълбока самота, от която човек не може (или почти не може) да го върне в суровата действителност на концертни зали или опери. За последен път дирижира операта „Der Rosenkavalier“ в Япония с гостуващата там Виенска държавна опера, и в Сардиния, където представя Бетовен с един от любимите си оркестри от Мюнхен.

Защо Карлос е станал такъв? Доминантният баща, казват едни, неговият перфекционизъм, който самият той вече не вярва, че ще може да удовлетвори, мислят други. Защото е саркастичен и презира света, опонират трети. Във всеки случай факт е, че Карлос Клайбер израства от студент по химия (решение наложено му от бащата), през Немската опера в Рейн, Цюрихската опера, Щутгартската държавна опера, Баварската държавна опера, Байройтския Храм, до най-големия и най-трудния — за съжаление и до най-нечутия — диригент на нашето време.

Когато хора от пресата отново се ровят във вътрешния свят на Клайбер, с удоволствие прибягват до един цитат на Херберт фон Караян:

„Той е гениален диригент, дирижирането обаче не му доставя никакво удоволствие. Той винаги пояснява: «Аз дирижирам само когато към гладен.» И това е така. Той има фризер, който напълва, живее от него и когато е почти празен, си казва: «Сега бих могъл отново да дам един концерт.» Като вълк. Въпреки това на него принадлежи цялото ми възхищение.“

На Ленард Бърнстейн Клайбер казва: „С удоволствие бих бил зеленчук. Искам да си живея в градината, да седя на слънце, да ям, да пия, да спя и да обичам.“

На писмото на един концертен мениджър през 1992 г. Маестрото отговаря саркастично: „Оперното и концертно съвремие ме оставя бездушен и пуст, въпреки че може би в Судан расте един тенор или диригент, на чието представление не бих заспал.“

Тежи ли му и до днес сянката на неговия баща, легендата на диригентския пулт Ерих Клайбер, когото синът отдавна е надминал по отношение на изкуството? Той, който празнуваше триумфа си в музикалните метрополии Мюнхен, Байройт, Виена, Ню Йорк, Милано и Лондон, с неговите гениални и в много репетиции съвършено подготвени оркестранти, с оперите „Wozzeck“, „Otello“, „La Boheme“ или „Tristan“ и с водещите оркестри в света? Или така високо интелигентният, смешно-ироничен, както и жаден за творчество Маестро презира целия музикален свят?

Човек би трябвало да се присъедини към изказването на един от неговите най-големи почитатели — тенора Пласидо Доминго, който казва: „Клайбер е най-великият, той би могъл да бъде диргентът с най-много ангажименти в света. Аз му пожелавам при следващото му завръщане да видим същото качество, както сега, но и с огромното желание за работа на един Доминго“.

„Неговата гениалност се състои в това, че може да чете в партитурите това, което не е записано. Той може да си представи кой звук композиторът е чул.“ Така мисли мюнхенският цигулар Ерих Гергеле, свирил в малобройните изяви на Клайбер. „За разлика от повечето други диригенти, той не е в състояние да произведе сив тон. Музиката, която прави, винаги е синя, червена, зелена — никога сива…“

Дирижирането при Клайбер, при всичката му дисциплинираност и прозрачност, топли сърцето. В това се състои неговата уникалност. Той не се задоволява с перфекционизъм, макар че се стреми към него. Той търси най-вече изповеди към публиката.

Клайбер изглежда желае да изразява всеки път своята несантиментална, но откровена съпричастност за съответното произведение, своето възхищение към композиционно-визионерното постижение на Майстора. Това дава на неговите интерпретации вълнуваща оригиналност. Те приличат на любовни писма, адресирани без капка старомодност към добрата стара Виена, а явно като такива се разчитат и от публиката му. Всяка негова поява на сцената е съпроводена със суперлативи и разкази за „най-дългите и гръмки ръкопляскания за най-добрия и своенравен диригент в света“. Възторженото одобрение, което Клайбер жъне след всяка своя проява доказва неотслабващата му способност да предоставя на меломаните незабравими музикални преживявания от възможно най-висока класа.

Поклониците му резервират полети за Гран Канари или някъде другаде, където Маестрото (както казват присмехулниците — „по погрешка“) все пак се появява на сцената, най-често с Баварския държавен оркестър или с чудесния Симфоничен оркестър на радиото на Мюнхен. Също така се говори за високи хонорари или за това, че му се е заплатило с изключително луксозна кола AUDI в Инголщат и концертът съответно бил несравним…