Томислав Вичев - Ерата Клайбер

Естествено, Клайбер може да избира оркестрите, които дирижира: Оркестърът на Баварското радио и Баварският Щатсоркестър, Лондонска филхармония, Виенска филхармония, Чикагски симфоничен оркестър, „Концертгебау“ в Амстердам, Оркестърът на „Ла Скала“… Както видяхме, никога не е бил постоянен или музикален директор на тези състави. Ако беше станал, какъв ли репертоар щеше да направи? Щеше ли да прави все един и същи концерт? Ето, следователно, в знак на максимална свобода, изборът му е да дирижира само това, което обича, което познава, и да го направи, когато поиска (тоест, почти никога, както стана през 2000 година с обявеното турне, което беше напълно анулирано). Дисковете ни помагат да се възхищаваме на неговите предпочитания. Шуберт: слушаме драматичната атака и очакването в Трета симфония; слушаме Незавършената: драматична, почти гневна, която дълбае в сърцето ни. После Седмата симфония на Бетховен: с дългата интродукция, която забавя възможно най-много преди да започне, съвсем леко, темата на флейтата, която после се засилва, става все по-неудържима, докато не експлоадира в ентусиазма на целия оркестър, в опиянението на това, което наистина е радостта на Бетовен. Още се слушат неговите валсове на Щраус: кой друг е могъл да възпее Виена и хайлайфа с такава възвишеност? Караян, Бърнстейн, Солти и много други големи диригенти заемат почетно място в историята на интерпретацията, което никой не може да им отнеме, но са били също и обект на критики. Клайбер е единственият — може би поради ограничения си репертоар — който изглежда перфектен!

Можем ли да слушаме и да се възхищаваме на такова съвършенство сега? Невъзможно е да се доверим на един човек, който отказва договор в Лондон, защото трябва да научи сина си Марко да плува. По-лесно е да си спомним последните появявания… В Равена през 1997 година начело на Баварския Щатсоркестър („Coriolan“ на Бетовен, Четвъртата на Брамс и Симфония № 33 на Моцарт). И най-вече в Каляри, където през 1999 г. дирижира Четвърта и Седма симфонии на Бетовен с Оркестъра на Баварското радио. Безполезно е да си спомняме ентусиазирания хор на критиците. Ще цитираме един — Алфредо Гаспони в „Il Messaggero“ от 25 февруари: „Никой не е като него! Палката му създава тръпки, но също и радост, желание да танцуваш, да бягаш“.

Цитирахме един пианист, който помни Клайбер по някакъв начин: Артуро Бенедети Микеланджели. Може да се запитаме: каква би била една тяхна звукозаписна съвместна дейност? Невъзможна — това е отговорът. Защото, всъщност, Клайбер и Микеланджели са свирили заедно: „Императорският“ на Бетховен през 1973 г. в Хамбург. И се опитвали да го запишат, пробвали дълги часове… Един проблем — може би малък, съвсем нормално — ги спрял: не могли да намерят точното звучене на изпълнението. Така свършило — без нито един от двамата да бъде прав. Този път музиката се била изправила пред двама истински и редки гении…

2000 г.

„… През 80-те години Мюнхен бе едно благословено място за хората, обичащи музиката. Но ние не умеехме да ценим това. За нас се разбираше от само себе си, че Карлос Клайбер редовно стои на диригентския пулт на Народния театър. Неговите представления на «Otello» с Прайс или Варади бяха елегантни, леки, мрачни, съдбовни. «La Boheme» с Френи и Павароти бяха като празник за оперното изкуство, изпълващо и нежно. Три от малкото представления с Груберова като «Травиата», заедно с Шикоф — разкошни и сърцераздирателни. И, разбира се, отново и отново «Der Rosenkavalier» с Фасбиндер, Поп, Джонс — бляскаво, добре оформено, сърдечно. И незабравимият «Die Fledermaus» с Ото Шенк — разкошно забавление с шампанско, където винаги се питаме в какъв ли костюм той ще се появи в третия акт…“ („Die Welt“, юли 2000 г.)

Щастливо време… Щастливо, защото неоспорим факт е, че Клайбер е взискателен артист, перфекционист, който се съгласява да работи само когато и където му харесва и се чувства добре. „Загадъчен“, „ексцентричен“, „капризен“ са някои от по-меките епитети, с които описват Клайбер, който, въпреки своенравието си, е считан за „най-уважаваният диригент от времето на Тосканини“ („New York Times“).

Маестрото често отменя изпълненията си, не дава интервюта, почти не прави записи и твърдо отказва да се обвърже с оркестрова или оперна формация. Клайбер дирижира относително рядко, а репертоарът му не е нито огромен, нито особено сензационен. Какво тогава го прави толкова уникален в диригентския свят? Може би усещането му за плавност, ритъм и движение, или пък играта на напрежение и освобождаване от напрежението, която той владее така, както никой друг. Или чисто физическата му грациозност и жестове, които излъчват неповторима музикалност. Езикът на неговите жестове е изключително богат и нюансиран, език, който той говори с необикновена лекота. Дирижирайки, Клайбер ни напомня, че основната връзка между диригент и оркестър се осъществява отвъд чисто телесната.