Томислав Вичев - Ерата Клайбер

За едно изпълнение на „La Boheme“ в Ковън Гардън през 1974 г., искайки ясен звук, но с прозрачна лекота, съветва изпълнителите да си представят, че гледат през пижама… най-интересните части на тялото с възхищение… Бележките, наречени клайберграми, са един друг начин на общуване с инструменталистите. Те биват оставени от Маестрото директно върху пулта на получателя. Горе-долу звучат така: „Кларинети баси — «Tristan und Isolde» 5-5-78 Прелюд 1 действие, 5а до 10, със завършването: моля ви, не влизайте без мен, защото тук чакам доста. И може би тази атака трябва да е по-лека. Много благодаря, успех, ваш Карлос Клайбер“.

Какво разбираме от бележката? Клайбер иска от кларинетите да изчакат неговия жест при атаката на сцената. Но също им обяснява, че паузата може да бъде голяма (ето значението на rubato-то, на импровизацията на изпълнението). Дори динамиката е обект на вариации („може би тази атака трябва да е по-лека…“).

Написани на много езици, клайберграмите са били „изпратени“ на членовете на най-добрите европейски оркестри. И са станали един вид култово свидетелство. Оркестрантите на Ла Скала, които очевидно са ги получили по време на репетициите на „Die Rosenkavalier“ на Щраус (първата опера, дирижирана в Милано през 1976 г.), ги събирали и при последното изпълнение му ги оставили на подиума. Отначало Клайбер помислил, че това са анотации и критики върху грешките му (жертва на вечната му несигурност), но после разбрал, че са вид благодарност, една покана да се върне отново. И бил поласкан от това…

Оставихме Клайбер на върха на неговата възходяща фаза: в момента, когато сътрудничеството с големите дискографски фирми (като DGG, например) става пропорционално на дирижираните произведения, на появите му пред публика, тоест, все по-редки. Дори от гледна точка на концерти, репертоарът и присъствието на Клайбер в симфоничните сезони много намалява. Ако не се казваше Клайбер и ако не беше дирижирал всичко това, което е дирижирал през годините на изграждане, бихме заподозрели една трудност при разбирането на нови партитури. Но по-разумно е да се предположи, че определящите черти на характера (нерешителността, страха от грешки, леността, желанието да живее нормален живот) и темпераментът му на интерпретатор (прецизността на изучаването, точността при репетициите, уникалността на изпълненията) стоят в основата на оскъдността на професионалната му биография. Но това, което прави, било то малко или много, остава в историята и хрониките на музиката.

Напуснал поста в Щутгарт през 1973 г. (наследен от Челибидаке), Карлос Клайбер се появява, както вече казахме, в малкото театри, които са стойностни: Виенската опера, Мюнхенската опера, Байройт, „Ла Скала“, „Ковън Гардън“, и зад океана — в „Метрополитън“. Дирижира дори в Япония с „Ла Скала“, прави турнета в Южна Америка с някои големи оркестри. И ако симфоничният репертоар се ограничава в петнадесетина заглавия, операта вече се свежда до съвсем малко предпочитания: „Der Rosenkavalier“ и „Elektra“ на Рихард Щраус, „Wozzeck“ на Берг, „La Boheme“ и „Madama Butterfly“ на Пучини, „Otello“ и „La Traviata“ на Верди, „Tristan und Isolde“ на Вагнер, „Die Fledermaus“ на Йохан Щраус, „Carmen“ на Бизе. Обаче за Клайбер предпочитаните опери са нещо специално, нещо близко до неговата натура, до сърцето му. Има ли някаква връзка между тези 10 заглавия? Нищо на пръв поглед. Или, може би, червената нишка на чувствата. Ако прочетем отново заглавията, ще открием, че във всяка една от предпочитаните опери има персонажи с много наситени любовни истории, с чувства, страдания, живот и смърт. Намираме и младост, привличане, детство. Намираме театъра, големия театър. Но най-вече намираме силата на страстта за живот: „Carmen“, „La Boheme“, „Wozzeck“, „Tristan“… Дори „Die Fledermaus“ е незаменима творба за Клайбер, защото продължава играта на живота, неговата радост, неговата лудост.

Може би зрелият Клайбер най-вече е артистът, който иска да се впише в голямата фреска на живота, пресъздадена на сцената, който иска да се постави в услуга на авторите, които са възпяли великите чувства на човека (неговите интерпретации са верни на всяка индикация на композитора), като в същото време възприема тези автори, тези заглавия, тези безсмъртни страници със собствената си душа на интерпретатор, със сърцето си, с жеста на диригентската палка. Ето причините за провлачените rubato, за „очакващата“ атмосфера (снегът върху коледната елха …), обяснените мелодии, гласовете на певците, подкрепяни, дори ръководени от неговата палка! Ето защо всеки дирижиран от него музикален момент изглежда като импровизация и едно внезапно музикално творение. Музиката го обсебва напълно: вечерта на земетресението във Фриули през 1976 г. продължава да дирижира в Ла Скала без да усети труса, който разлюлява полилеите и ужасява оркестрантите!