Лизелоте Велскопф-Хенрих - Харка — синът на вожда

— Хавандшита и Летния дъжд потвърдиха. Харка присви устни. Той не можеше да разбере как един мъж би се оставил да го бият.

Матотаупа продължи:

— Белите мъже в нашата страна са се разделили на две големи племена — северно племе и южно племе. Те изровили от земята бойната секира на дедите си и водели жесток бой помежду си дълги лета наред. Южното племе принуждава черни мъже, жени и деца, докарани през морето от далечна страна, да работят за него под ударите на камшика. Северното племе иска да попречи на това.

— Тогава, значи, хората на северното племе са справедливи? — попита Летния дъжд.

Матотаупа поклати глава.

— Не мога още да кажа това. Северното племе си е наумило някаква тайна, която аз не мога да прозра. То иска да прокара път през прерията, южно от Конския поток, край който ние смятаме да разпънем нашите шатри и ще пусне да се движи по този път едно тайнствено чудовище.

— Уф, да, и аз така го разчетох по кожата. Може би чудовището вече е дошло и е изяло нашите бизони.

Матотаупа разгледа още веднъж внимателно кожата.

— Чудовището не е изяло бизоните, ала аз мисля, че то ги е избило. Пани са получили част от месото на бизоните, които чудовището е убило.

След това обяснение, което вождът прочете от „говорещата“ кожа, мъжете дълго не казаха нищо. Щом северното племе на белите мъже изпраща такива чудовища, които избиват бизоновите стада, то това е някакво ужасяващо, едва ли не непонятно нещастие за обитателите на прерията.

Най-после гласът на Матотаупа извади мъжете, жените и децата в шатрата от мълчаливото им вцепенение:

— Мъжете на Мечата орда ще разберат какво трябва да сторят. Ние ще отнемем на пани месото, ще опънем лъковете си и нашите стрели ще убият чудовището на северното племе на белите. Аз казах, хау!

Вцепенението на присъствуващите се превърна в обуздана възбуда. Борбата, която сигурно им предстоеше да поведат сега, не беше по сърце на мъжете. Те наистина се бяха чувствували обладани от дръзко желание за борба през огрените от слънцето есенни дни, след богатите на плячка ловувания, ала тогава бойците бяха сити и нищо не им се струваше по-желано, отколкото да изпробват силите си и да покажат на старите си врагове своето надмощие. В такива мигове те се надяваха, че заклинателят и бойният вожд ще дадат съгласието си за всякакво дръзко нападение. Сега обаче мъжете бяха гладни, краката и ръцете им бяха изнемощели, бойните им редици бяха оредели, а неприятелят беше три пъти по-многоброен. Чудовището на северното племе на белите мъже беше тайнствено и затова предизвикваше страх, пък и кой ли знае дали то изобщо можеше да бъде наранено със стрели? Въпреки всичко обаче трябваше да се предприеме нещо.

Загрижени, Летния дъжд и Хавандшита дадоха мнение на другия ден да се свика всеобщ съвет.

— Ние ще изпушим съвещателната лула — заговори Матотаупа. — А сега, след като чухте най-важното, искам да ви разкажа и по-маловажното, което е изрисувано върху говорещата кожа. Това момче има баща, който е работил при белите мъже на южното племе. Той избягал заедно с детето си и тъй като не успял да стигне до северното племе, скрил се в прерията. Тогава обаче отново го заловили бели мъже, от тези, които строят пътя за чудовището. Вярно е, че те също са от северното племе, ала когато са далеч от него и самотни в прерията, те могат да вършат каквото им харесва. Заловили бащата на това дете и го принудили да им прислужва, както индианските жени прислужват на бойците. Затова той отново избягал заедно с детето си, ала белите мъже го открили и стреляли подире му със своите мацаваки. Харка се сепна. Мацаваки! Тази дума сякаш го преряза.

— Белите мъже ранили бащата на това момче, но той могъл да избяга — продължи разказа си Матотаупа. — Потърсил закрила при червените мъже и попаднал в ръцете на пани. Пани са братя на белите мъже, които строят пътя за чудовището, и затова за трети път хванали в плен бащата на това момче. Сега той лежи окован и пани искат да го предадат на белите мъже срещу още месо. Детето се промъкнало през нощта при окования си баща. Той му казал да дойде при нас и да ни разкаже всичко това. Така е.

— Така е — каза Хавандшита.

— Така е — каза и Летния дъжд.

— Ние би трябвало да освободим бащата на детето! — допълни Матотаупа. — И това ще обсъдим утре.

Хавандшита и Летния дъжд се съгласиха и тъй като всичко съществено беше вече уговорено, те се сбогуваха.

Матотаупа предаде къдрокосото, примряло от глад момче на жените и Унчида и Шешока му дадоха да се нахрани от последните им оскъдни запаси. Когато то се нахрани, Харка го хвана за ръка и го отведе до своята постеля, за да се мушне заедно с него под завивките и да затопли зъзнещото от преумора момче с тялото си. Харка се гордееше, че беше заловил смел и умен пленник. Той искаше да го научи езика на дакота и да го спечели за Ордата на младите кучета.