Лизелоте Велскопф-Хенрих - Харка — синът на вожда

Той се приближи до едно друго шкафче, потърси някакво пакетче и прочете надписа отгоре му:

— „Отрова“. Тя не е само за плъхове, драги мой!

Под купола на цирка напрежението, с което зрителите очакваха последния номер „Нападението на пощенската кола“, беше голямо. Мнозина от присъствуващите сами бяха участвували в погранични боеве или имаха роднини, които им бяха разказвали за подобни разпри, или имаха приятели, които бяха пътували от Средния към Далечния запад, където сега трябваше да се прокара последната част на първата железопътна линия напреко през цялата необятна страна. Конферасието оповести, че каубойският номер бил съвсем подновен и щял да поднесе нечувани досега сензации. Участниците били всички до един опитни погранични каубои и прочути индиански вождове. Умолявала се публиката да не се плаши от изстрелите, сигурността на многоуважаемата публика била осигурена във всяко отношение.

После оркестърът изсвири туш и отново започна с буйни ритми. Индианците влязоха на манежа заедно е жените и децата си в дълга колона. Начело яздеше Матотаупа на своя червеникавокафяв кон, до него старейшината на трупата на дакота, който днес за първи път беше допуснал да го изкарат на манежа. В редица подир тях следваха един след друг Големия вълк заедно с брат си, Пеещата стрела и останалите мъже, във втора колона, сякаш отделена от бойците, следваха жените и децата. Те бяха приготвили два плаза и бяха пъхнали две деца в кожени торби, които висяха отдясно и отляво на един кон, превързани през гърба му. От движението на коня торбите се клатушкаха, така че ту едното, ту другото дете можеше да поглежда през гърба на коня. Това представляваше своеворода безмълвна игра на криеница, с която индианските деца се забавляваха часове наред по време на дълги преходи. Една от жените носеше дете в плетена цедилка на гърба си.

Публиката мълчеше и наблюдаваше с любопитство. Малката Кейт беше силно възбудена, когато индианците излязоха на манежа. Дланите й се покриха със студена пот.

Групата се спря на единия край на манежа, шатрите бяха опънати за миг, едно котле бе овесено над натрупани дърва и по средата бе издигнат кол, украсен с червени индиански знаци. Не липсваше и четириъгълникът — символ на четирите краища на света. Индианците сякаш почиваха спокойно, когато изведнъж младият индианец, когото Смит и Кейт вече познаваха, се втурна със сивия си жребец на манежа. Той почти се беше увесил на врата на коня, дръпна го на задните му крака пред самия боен вожд Матотаупа, скочи веднага на земята и съобщи на езика на дакота:

— Бели нахлуват в нашата земя! Те са вече на близо!

Жените и децата свиха шатрите така бързо, че дори цирковите помощници кимнаха одобрително. Колоната на жените се образува наново и се изтегли заедно с децата от манежа. Бойците приготвиха оръжието си и се подредиха в редица. Те застанаха така, че зрителите от ложа номер седем можеха да гледат ездачите в лицето.

Кейт наблюдаваше тези мъже неотстъпно. Разговорът на баща й с индианците беше събудил у нея всички спомени от лятото преди две години. Тя търсеше да разпознае сред ездачите човека, с когото беше говорил баща й. Ала тя беше запазила твърде неясен спомен за неговия външен вид, тъй като в мрака индианецът беше съвсем слабо осветен от фенера от конюшнята. Затова се отказа да го търси и сега гледаше мъжете само с мисълта за тежкото й преживяване от преди две години.

— Татко! — каза изведнъж тя, ала тихо като полъх, така че не привлече вниманието на леля Бети. — Ето го!

— Кой, детето ми?

— Онзи, който тогава ме взе на ръце и после ме пусна на земята, защото аз много виках.

— Кой? — Гласът на Смит също трепереше.

— Четвъртият отляво насам.

— Не е ли петият?

— Не, четвъртият.

— Петият е братът на Големия вълк, с когото аз разговарях. Стоящият до него му прилича досущ. Той сигурно е Големия вълк.

— Какво става с вас! — каза укоризнено леля Бети. — Мълчете най-после!

Смит, който се беше навел към Кейт, изправи отново рамене. Нямаше какво да казва или да чува повече. За него това бяха истинските убийци.

Оркестърът засвири ритъма на бързо търкалящи се колелета и един четворен впряг докара в галоп на манежа една пощенска кола. Матотаупа свирна и ездачите вече заобиколиха колата. Четирима сграбиха конете за поводите и спряха животните, както препускаха с все сила. Двама влязоха в колата отдясно, двама отляво. Един смъкна кочияша от капрата — онзи млад мъжага с червеникаворусите коси. Русата леди извика високо и сърцераздирателно. Кочияшът се бранеше със завидна сръчност и сила, ала след това — както веднага разбраха сведущите сред зрителите, се остави доброволно да го увържат. Завързаха го за кола, а през това време той псуваше и ругаеше високо. Безкрайната гама от така естествено изказаните ругатни по адрес на проклетите червени разбойници и бандити отново подобри настроението и на младите, насядали по пейките за зрителите.