Жул Верн - Жангада (800 левги по Амазонка)

Нищо ново не се случваше на борда, животът протичаше с почти методична равномерност.

По изрично настояване на Лина бръснарят непрекъснато следеше Торес. Дори няколко пъти се опита да заговори за предишния му живот; но авантюристът отбягваше всякакъв разговор на тази тема и накрая стана извънредно сдържан към Фрагозо.

Колкото до отношенията му със семейство Гарал, те оставаха неизменни. С Жоам говореше малко, ала с Якита и дъщеря й беше по-общителен, като се преструваше, че не забелязва явната студенина, с която го посрещаха. Впрочем и двете се надяваха, че когато жангадата пристигне в Манао, Торес ще ги напусне и няма да чуят вече за него. Тук Якита следваше съветите на отец Пасаня, който я умоляваше да проявява търпение; но трудничко беше на добрия свещеник да излезе наглава с Маноел, твърде склонен решително да постави на място натрапника, попаднал така без време на жангадата.

Единственото събитие тази вечер беше следното:

Една пирога се спущаше по реката. Жоам Гарал я покани да се приближи до жангадата.

— В Манао ли отиваш? — попита той индианеца, който управляваше пирогата.

— Да — отговори индианецът.

— Кога ще бъдеш там?…

— След осем дни.

— Значи ще пристигнеш доста преди нас. Наемаш ли се да предадеш едно писмо на съответния адрес?

— На драго сърце.

— Тогава вземи това писмо, приятелю, и го занеси в Манао. Индианецът пое писмото, подадено му от Жоам Гарал, и шепа рейсове като награда за поръчката, която се наемаше да изпълни. Никой от членовете на семейството, които вече се бяха прибрали в жилището, не узна за тази случка. Единствен свидетел й беше Торес. Той чу дори няколкото думи, разменени между Жоам Гарал и индианеца, и по намръщеното му лице лесно можеше да се види, че изпращането на това писмо беше неприятна изненада за него.

До този момент Маноел не говореше нищо, за да не предизвика някаква бурна сцена на борда, ала на другия ден реши да си поприказва с Бенито за Торес.

— Бенито — му рече той, като го заведе при носа на жангадата, — искам да ти кажа нещо.

Бенито, толкова усмихнат обикновено, се спря, изгледа Маноел и лицето му помрачня.

— Зная какво — рече той. — За Торес ли става дума?

— Да, Бенито!

— Е, аз също искам да ти поговоря за него, Маноел.

— Значи си забелязал как се върти около Миня! — извика Маноел, като пребледня.

— Охо, да не би от ревност да се озлобяваш срещу човека? — оживи се Бенито.

— Не, разбира се! — отвърна Маноел. — Пази боже да нанеса подобна обида на момичето, което ще стане моя жена. Не, Бенито! Тя се отвращава от този авантюрист! Съвсем не става дума за такова нещо, но ми е противно да гледам как тоя негодник с нахалството си непрекъснато се натрапва на майка ти и сестра ти, мъчи се да се вмъкне в твоето семейство, което вече е и мое!

— Маноел — отговори Бенито сериозно, — споделям отвращението ти от тоя съмнителен тип и ако се съобразявах само с чувствата си, отдавна да бях го изгонил от жангадата! Но не смея!

— Не смееш ли? — възкликна Маноел, като улови приятеля си за ръката. — Как така не смееш!…

— Слушай, Маноел — продължи Бенито. — Ти наблюдаваш внимателно Торес, нали? И си забелязал, че се върти около сестра ми! Това е самата истина. Но докато си виждал това, си пропуснал нещо друго: че този подозрителен човек не изпуска от очи баща ми, следи го и отблизо, и отдалеч; в тази необяснима настойчивост изглежда се крие някакъв лош умисъл!

— Що говориш, Бенито! Нима имаш основания да мислиш, че Торес крои нещо срещу Жоам Гарал?

— Никакви… Не мисля нищо! — отвърна Бенито. — Това е просто предчувствие. Но наблюдавай добре Торес, следи внимателно изражението на лицето му и ще видиш как злобно се усмихва, когато баща ми се мерне пред очите му!

— О — извика Маноел, — в такъв случай, Бенито, имаме пълно право да го изгоним.

— Пълно… или непълно… — промърмори младежът. — Маноел… боя се… От какво?… И аз не зная.

… Но да накараме татко да изпъди Торес… би било неблагоразумие! Повтарям ти… боя се, макар и да не разполагам с никакъв убедителен факт, който би обяснил този страх!

Докато говореше така, Бенито трепереше от гняв.

— Значи — каза Маноел, — смяташ, че трябва да изчакаме?

— Да… да изчакаме, преди да вземем решение, но най-вече да бъдем нащрек!

— В края на краищата — вметна Маноел — след двайсетина дни ще пристигнем в Манао. Торес ще трябва да слезе. Значи там ще се разделим и завинаги ще се отървем от него! А дотогава да не го изпускаме от очи!