Жул Верн - Жангада (800 левги по Амазонка)

— Е, значи се подиграва и на майка си — добави Якита, — защото трябва да призная, че и аз никога не съм виждала такова нещо!

— Тогава пазете се, майко и сестро — предупреди Бенито, — защото ще изпаднете в захлас, щом видите Манао, и ще припаднете, когато пристигнете в Белен.

— Не бой се! — отвърна Маноел с усмивка. — Тези дами лека полека ще свикнат на възхитителни гледки, като посетят първи те градове на Горна Амазонка.

— Как, и вие ли, Маноел, — извика Миня, — и вие ли говорите като брат ми? И вие ли се подигравате?…

— Не, Миня! Кълна ви се…

— Да оставим тези господа да се смеят — обади се Лина — и да си отваряме добре очите, мила господарке, защото е много красиво!

Много красиво! И то това скупище от глинени или варосани къщурки, повечето покрити със слама или палмови листа, някои наистина построени от камък или от дърво, с веранди, врати и капаци, боядисани в яркозелено, сред овощна градина, пълна с цъфнали портокалови дървета. Но имаше и две-три учреждения, казарма и църква, посветена на света Тереза, която в сравнение със скромното икитоско параклисче беше същинска катедрала. После, като се обърнете към езерото, ще видите прекрасна панорама, обградена в рамка от кокосови палми и асаи, които свършваха до водата, а на три мили по-нататък, отвъд реката, живописното селце Ногейра надничаше с няколкото си къщурки, скрити сред старите маслини на брега.

Но тези две млади момичета имаха друга причина за възхищение — впрочем типично женско възхищение: облеклото на местните кокетки — не само още твърде първобитната премяна на покръстените представителки на нежния пол от племената омаи и мури, но и дрехите на истинските бразилки. Да, жените и дъщерите на градските чиновници и големи търговци носеха наперено парижки тоалети, доста старомодни, и то на петстотин левги от Пара, която пък се намира на няколко хиляди мили от Париж.

— Но погледнете, погледнете, господарке, тези красиви дами с хубави рокли!

— Лина ще се побърка! — извика Бенито.

— Ако носеха както трябва тези тоалети — обади се Миня, — може би нямаше да бъдат толкова смешни.

— Скъпа Миня, — каза Маноел, — уверявам ви, с вашата проста памучна рокля и сламена шапка вие сте по-елегантна от всички тия бразилки с модни шапки и фусти с волани, които са чужди както за страната, така и за народа им!

— Щом аз ви се харесвам такава — отвърна девойката, — нямам кому и за какво да завиждам!

Но нали и тъй, и тъй бяха дошли да гледат. Затова се разходиха из улиците, където имаше повече сергии, отколкото магазини; повъртяха се из площада, сборище на местните контета и кокетки, които се задушаваха в европейските си костюми; дори обядваха в един хотел, по-скоро хан, но гозбите ги накараха да съжаляват много за отличната кухня на жангадата.

След обеда, състоящ се единствено от костенурково месо, сготвено по различни начини, семейство Гарал тръгна да се по-любува за последен път на бреговете на езерото, позлатено от лъчите на залязващото слънце. После се върнаха на пирогата, може би малко разочаровани от прелестите на този град, който можеше да се разгледа за един час, а и поизморени от разходката по тези напечени улици, толкова различни от сенчестите пътеки на Икитос. Дори възторгът на любопитната Лина поизстина. Всеки зае отново мястото си в пирогата. Вятърът духаше все от северозапад, а надвечер се засили. Вдигнаха платното. Поеха обратно тазсутрешния път по това езеро, подхранвано от тъмните води на река Тафе, по която според индианците може да се плава четиридесет дни в югозападна посока, без да се срещне препятствие. В осем часа вечерта пирогата пристигна на котвеното място и се привърза за жангадата. Лина издебна удобен момент и като дръпна Фрагозо настрана, запита:

— Забелязахте ли нещо подозрително, господин Фрагозо?

— Нищо, госпожице Лина — отговори той. — Торес почти не излиза от каютата си, все четеше и пишеше.

— Не е ли влизал в къщата, в трапезарията, както се опасявах?

— Не, през всичкото време, когато беше извън каютата си, се разхождаше по носа на жангадата.

— И какво правеше?

— Държеше в ръка някакъв стар лист, сякаш го изучаваше внимателно, и не знам какво си мърмореше, не успях да разбера.

— Всичко това може да не е толкова маловажно, колкото с и мислите, господин Фрагозо! Това четене, това писане, тези стари листа може да не са без значение! Защото този четец и драскач не е нито учител, нито адвокат!

— Имате право!