Жул Верн - Жангада (800 левги по Амазонка)

— Господине — заговори Маноел и гласът му трепереше, когато зададе този въпрос, — получихте ли от Рио де Жанейро…

— Не — отговори съдията Жарикес, — заповедта не е дошла… но всеки момент…

— А документът?

— Нищо не излиза! — изкрещя съдията Жарикес. — Опитах всичко, което ми подсказваше въображението… и все нищо!

— Нищо!!

— Впрочем, не! Различих ясно една дума в този документ… една-едничка!…

— А тази дума… — извика Маноел — каква е тази дума?

— Бягство!

Без да отговори, Маноел стисна ръката, подадена му от съдията Жарикес, и се върна на жангадата, за да чака момента за действие.

Посещението на Якита, придружена ат дъщеря вл, беше като всички други няколко часа, които двамата съпрузи прекарваха всеки ден един до друг. В присъствието на тези две така нежно обичани създания сърцето на Жоам Дакоста едва се сдържаше да не прелее. Но съпругът, бащата устояваше. Той самият се мъчеше да ободри двете нещастни жени, да им вдъхне малко от надеждата, която едва мъждееше у него. И едната, и другата идваха с намерение да повдигнат духа на затворника. Уви, те повече от него имаха нужда от подкрепа; но като го виждаха така твърд, вдигнал високо глава след толкова изпитания, надеждата им оживяваше.

И днес Жоам им говори ободрителни думи. Тази несъкрушима енергия той черпеше от съзнанието за своята невинност. Не! Жоам Дакоста не можеше да бъде наказан за престъплението в Тижуко!

Впрочем той почти никога не говореше за документа. Лъжлив ли е или не, от ръката на Торес ли е написан или от истинския виновник за престъплението, съдържа или не съдържа толкова жадуваното оправдание — Жоам Дакоста не възнамеряваше да се опира на тази съмнителна хипотеза. Не! Той смяташе себе си за най-добрия довод в своя полза и разчиташе, че целият му живот, прекаран в труд и честност, ще говори в негова защита!

Затова тази вечер майката и дъщерята, ободрени от тези мъжествени думи, които проникваха в дълбините на душата им, си тръгнаха изпълнени с такава силна вяра, каквато не бяха изпитвали от арестуването му насам. Затворникът ги притисна за последен път до сърцето си с още по-голяма нежност. Сякаш предчувствуваше, че развръзката на тази драма, каквато и да бъде тя, е вече близка.

Останал сам, Жоам Дакоста дълго стоя неподвижен. Той се бе облакътил на една малка масичка и подпрял главата си с ръце.

Какво ставаше в душата му? Дали беше убеден, че човешкото правосъдие, след като първия път бе сгрешило, накрая ще го оправдае?

Да, все още се надяваше! Той знаеше, че заедно с доклада на съдията, установяващ самоличността му, в ръцете на министъра на правосъдието ще попаднат и неговите оправдателни записки, които бе написал с такава убедителност.

Както знаем, в тези записки той бе разказал своя живот — от постъпването си на служба в управлението на диамантените мини до момента, когато жангадата спря пред Манао.

Сега през главата на Жоам Дакоста протичаше наново целият му живот. Той преживяваше повторно миналото си от времето, когато като сирак бе пристигнал в Тижуко. Там със своето усърдие се бе издигнал в служебната йерархия на главното минно управление, където бе приет още много млад. Бъдещето му се усмихваше; очакваше го високо положение!… После, изведнъж, тази катастрофа: ограбването на конвоя с диамантите, избиването на войниците от охраната, падналите върху него подозрения като единствен служител, който би могъл да издаде тайната на заминаването, след това — арестуването му, явяването пред съда, осъждането въпреки всички усилия на неговия адвокат, последните часове в килията на смъртните в затвора на Вила-Рика, бягството, извършено при условия, които свидетелствуваха за свръхчовешка смелост, скитанията из северните провинции, пристигането на перуанската граница и накрая приемът, оказан на беглеца, останал без средства и умиращ от глад, от гостоприемния фермер Магалянс.

Затворникът виждаше отново всички тези събития, така жестоко съсипали живота му! И в този момент, увлечен в мислите си, потънал в спомените си, той не чуваше нито странния шум, който долиташе от външната стена на стария манастир, нито търкането на въжето, заловено за пръчките на прозореца, нито скърцането на стоманата, която режеше желязото — всичко, което би привлякло вниманието на всеки друг, не толкова вглъбен в себе си човек.

Не, Жоам Дакоста продължаваше да преживява младежките си години след своето пристигане в перуанската провинция. Той се виждаше във фазендата, служител, после съдружник на стария португалец, работещ за процъфтяването на имението Икитос.