Жул Верн - Архипелагът в пламъци

След около двадесетина крачки Николас Старкос отново се спря. После се обърна на североизток, там, където далечният хребет на Тайгет се очертаваше върху по-светлия фон на небето. Една-две звезди, които изгряваха по това време, бяха кацнали на самата линия на хоризонта като големи светулки.

Николас Старкос стоеше неподвижно. Той гледаше една ниска дървена къщурка, разположена върху една по-широка издатина на скалистия бряг, на петдесетина крачки оттам. Това беше скромно жилище, усамотено над градеца, до което се стигаше по стръмни пътеки, построено сред няколко полуоголени дървета, оградени с плет от тръни.

Виждаше се, че жилището е отдавна изоставено. Плетът беше в лошо състояние, тук гъст, там разбит и не представляваше преграда, която да може да го предпази напълно. Бездомните кучета и чакалите, които навестяваха понякога този край, неведнъж бяха опустошавали този кът манийска земя. Бурени и трънаци — това беше приносът на природата в този пущинак, откакто човешката ръка бе престанала да се намесва.

Защо беше изоставен този къс земя? Защото собственикът му беше починал преди много години. Защото неговата вдовица, Андроника Старкос, беше напуснала своя край, за да застане сред редиците на онези храбри жени, които се отличиха във Войната за независимост. Защото, откакто бе заминал, синът никога не бе стъпил повече в бащината си къща.

А при това Николас Старкос беше роден тук. Тук бяха преминали първите години на детството му. След дълъг и изпълнен с честен труд живот на моряк баща му се бе оттеглил в това убежище, но се бе държал настрана от жителите на Итилон, чиито крайности го отвращаваха. Впрочем по-образован и с повече възможности от хората от градеца, той бе съумял да си изгради отделно свой собствен живот с жена си и с детото си. Така живееше той, неизвестен и спокоен в усамотението на своя дом, но веднъж в пристъп на ярост старият Старкос се опита да се опълчи срещу насилието и плати с живота си за своята съпротива. Човек не можеше да се изплъзне от ръцете на турците дори и в най-отдалечените краища на полуострова!

Тъй като бащата вече го нямаше, за да напътствува сина си, майката бе безсилна да го удържи. Николас Старкос напусна дома си и тръгна да скита по моретата, като постави в услуга на пиратството и на пиратите великолепните си качества на моряк, които дължеше на своя произход.

Така, че преди десет години синът бе напуснал къщата, а преди шест и майката я бе изоставила. Но, се говореше, че все пак Андроника на няколко пъти се бе завръщала в нея. Бяха я забелязали или поне така им се беше сторило, да се появява съвсем нарядко и за много кратко време, но без да се обади на когото и да било от жителите на Итилон.

Що се отнася до Николас Старкос, никога преди това, макар че един-два пъти при неговите набези случаят го бе отвел в Мани, той не бе проявявал желание да види отново скромното жилище на скалистия бряг. Никога не бе запитал в какво състояние се намираше старият му дом. Никога и намек за майка си, за да разбере дали се завръщаше понякога в празната къща. Но, през страшните събития, които тогава заливаха с кръв Гърция, името на Андроника може би бе стигнало и до него — име, което би трябвало като угризение да се вреже в съвестта му, ако съвестта му не беше непроницаема.

И все пак този ден Николас Старкос не беше се отбил в пристанището на Итилон само за да попълни с десет души екипажа на кораба си. Някакво желание — дори нещо по-силно от желание — един непреодолим инстинкт, който той навярно сам не можеше да осъзнае напълно го бе довел тук. Беше почувствувал нужда да види, може би за последен път, бащината си къща, да стъпи отново върху тази земя, където бе направил първите си стъпки, да вдъхне въздуха сред тези стени, където бе поел първия си дъх, където бе изрекъл първите си детски думи. Да, ето защо се бе изкачил току-що по стръмните пътеки на скалистия бряг, ето защо се бе озовал в този час пред малкото оградено място.

И тук той се поколеба. Колкото и да е закоравяло, няма сърце, което да не се свие при някои спомени от миналото. Човек не е роден просто някъде си и не може да не се развълнува при вида на мястото, където го е люляла майчината ръка. Фибрите на нашето същество не биха могли да се изхабят до такава степен, че дори едничка да не трепне, когато някой подобен спомен я докосне.

Това почувствува и Николас Старкос, застанал пред прага на изоставената къща, тъмна, тиха и пуста.

— Да влезем!… Да!… Да влезем!…