Жул Верн - Архипелагът в пламъци

Това бяха първите думи, произнесени от Николас Старкос. При това той едва ги прошепна, сякаш се боеше някой да не го чуе, да не предизвика появата на някое видение от миналото.

Нищо по-лесно от това да се влезе в заграденото място! Оградата се беше разпаднала, коловете и се търкаляха на земята. Нямаше дори нужда да се отваря някаква порта, да се бута някакъв прът.

Николас Старкос влезе. Спря се пред къщата, чиято стряха, почти прогнила от дъждовете, се крепеше само на някакви ръждясали и разядени железни остатъци.

В този миг кукумявка изпищя и излетя от китка сакъзови храсти, които преграждаха прага на къщата.

Тук Николас Старкос отново се поколеба. И все пак беше твърдо решил да огледа и последното кътче на старото си жилище. Но, тайно в себе си се ядоса от това, което ставаше в него, от това, че изпитваше нещо като угризение. Беше не само развълнуван, но и раздразнен. Струваше му се, че изпод бащиния покрив ще се разнесе някакъв ропот срещу нещо, някакво последно проклятие!

И затова, преди да влезе в къщата, реши да направи една обиколка около нея.

Нощта беше тъмна. Никой не го виждаше, а и „сам той не виждаше себе си“. Може би не би дошъл посред бял ден! Но, посред нощ чувствуваше повече смелост да се сблъска със спомените си.

И ето, той се промъква крадешком, подобно на злосторник, който се стреми да опознае подстъпите на жилището, където ще донесе разруха, плъзга се покрай пропуканите по ъглите стени, свива край изронените им, покрити с мъх ръбове, опипва с ръка разклатените камъни, сякаш иска да види дали има още малко живот в тази къща — труп, ослушва се най-сетне, ако сърцето му все още бие! Откъм задната страна на къщата дворът беше още по-тъмен. Косо падащият светлик на лунния сърп, който вече изчезваше, не можеше да стигне дотам.

Николас Старкос беше направил бавно обиколката си. В тъмното жилище цареше някаква тревожна тишина. Сякаш беше навестено от духове и призраци. Старкос се отправи към фасадата, която гледаше на запад. После се приближи към вратата, за да я блъсне, ако беше запряна само с резе или да я изкърти, ако случайно езичето на бравата все още беше впито в жлебчето си.

Но, изведнъж кръв нахлу в главата му. Той „кипна“, както се казва и здравата кипна. Не смееше вече да влезе в тази къща, която искаше да види още веднаж. Струваше му се, че баща му и майка му ще се появят на прага с протегнати ръце, за да го прокълнат, него, лошия син, лошия гражданин, предателя на семейството, предателя на родината!

В този миг вратата бавно се отвори. На прага се появи една жена. Беше облечена в манийска носия — черна памучна фуста, поръбена с червено. Тъмна ками-зола, пристегната на кръста, а на главата — широко кафеникаво боне, обвито в ешарп с цветовете на гръцкото знаме.

Тази жена имаше енергично лице, големи черни очи, в чиято живост имаше нещо диво, и загорял тен като на рибарите от крайбрежието. Беше висока на ръст и изправена, макар че имаше повече от шейсет години.

Това беше Андроника Старкос. Майката и синът, разделени телом и духом от толкова години, сега се озоваха лице с лице.

Николас Старкос не очакваше да види тук майка си. Той беше изплашен от нейната поява.

Протегнала ръце към сина си, Андроника му препречи пътя и с глас, който правеше думите й страшни, произнесе:

— Николас Старкос никога вече няма да стъпи в бащината си къща! Никога!

И синът, свел глава под тази заповед, заотстъпва малко по малко. Тази, която го бе носила в утробата си, сега го гонеше, както се прогонва предател.

Тогава той понечи да пристъпи напред … Едно още по-енергично движение с ръка, жест на проклятие го спря на място.

Николас Старкос отскочи назад. След това се измъкна от двора и се заспуска с големи крачки по стръмната пътека, без да се извръща, сякаш невидима ръка го буташе по гърба.

Застанала неподвижно на прага, Андроника го гледаше как изчезва в мрака.

Десет минути по-късно, без да покаже с нищо, че е развълнуван, овладял се, Николас Старкос стигна на пристанището, повика лодката си и скочи в нея. Десетте души, които Гоцо беше подбрал, се намираха вече на борда на кораба.

Без да произнесе дума, Николас Старкос се качи на палубата на „Кариста“ и даде знак за отплуване.

Нареждането бе бързо изпълнено. Трябваше само да се вдигнат платната, приготвени за бързо потегляне. Вятърът, който току-що бе задухал откъм сушата, улесняваше излизането от пристанището.

Пет минути по-късно „Кариста“ премина през проливите между подводните скали уверено, тихо, без да се чуе нито вик от екипажа или от итилонците.