Жул Верн - Две години ваканция

Към два часа, когато слънцето мина зенита, изглежда беше най-удобното време за внимателно наблюдение на морето около острова. Тогава Бриан, Жак и Моко се опитаха да изкачат един скалист масив, който приличаше на огромна мечка. Този масив се издигаше иа стотина фута пад малкото заливче и те с големи усилия се добраха до върха му.

Оттам, като се обърнеш назад, с поглед се обхващаше гората, простираща се па запад до Фемиди-лейк, чиято повърхност беше скрита зад обширен пояс зеленина. На юг местността изглеждате набраздена от жълтеникави дюни, пресечени тук-там от тъмни елови горички, като в сухите равнини на северните страни. На север очертанието на залива завършваше с нисък нос, образуващ границата на обширна пясъчна равнина, простираща се зад него. Изобщо остров Черман беше действително плодороден само в централната си част, където сладките води на езерото му вливаха живот, изтичайки се през различните рекички от двата му бряга.

Бриан насочи далекогледа си към източния хоризонт, който в този момент се очертаваше много ясно. Ако на разстояние седем-осем мили имаше някаква земя, тя непременно щеше да попадне в обектива на уреда.

Но в тази посока нямаше нищо! Нищо, освен необятното море, опасано от непрекъснатата линия на небето!

Цял час Бриан, Жак и Моко не преставаха да наблюдават внимателно и тъкмо се канеха вече да се спуснат отново на брега, Моко спря Бриан.

— Какво има там? — запита той, протягайки ръка към североизток.

Бриан обърна далекогледа към посочената точка.

Там, малко над хоризонта, действително блещукаше белезникаво петънце, което окото би взело за облак, ако в този момент небето не беше абсолютно ясно. Едва олед като дълго го държа в полезрението на своя далекоглед, Бриан можа да се увери, че това петно не се движи и никак не променя формата си.

— Не знам какво може да е това — каза той, — освен ако не е планина! Но планината не би имала такъв вид!

След няколко минути, когато слънцето се снишаваше все повече и повече на запад, петното изчезна. Дали там се намираше някаква висока земя, или пък това белезникаво обагряне беше просто отражение на светлината от водата? Жак и Моко се спряха на последната хипотеза, докато Бриан остана резервиран по този въпрос.

Завършили изследването си, тримата се спуснаха отново до устието на Ист-ривър, в малкото заливче, в дъното на което беше приютен ялът. Жак събра сухи клони под дърветата, после запали огън, докато Моко приготвяше няколко тинаму за печене.

Към седем часа, след като яхода с апетит, Жак и Бриан тръгнаха да се разходят по пясъчния бряг, докато чакат часа на прилива, за да поемат обратно.

От своя страна Моко хвана но левия бряг на реката, където растяха пинии, защото искаше да събере шишарки.

Когато се върна при устието на Ист-ривър, започваше да се свечерява. В далечината последните слънчеви лъчи, плъзгайки се ниско над острова, продължаваха да осветяват морето, ала крайбрежието беше вече потънало в полумрак.

Когато Моко стигна до яла, Бриан и братчето му още не бяха се върнали. Тъй като сигурно не бяха далеч, нямаше защо да се безпокои.

Но ето че изведнъж Моко чу стенание и същевременно някакъв силен глас. Нямаше съмнение: това беше гласът на Бриан. Дали двамата братя не бяха изложени на някаква опасност? Без да се колебае, юнгата се втурна към брега, след като заобиколи последните скали, които обграждаха заливчето.

Внезапно видя нещо, което го накара да се спре.

Жак беше коленичил пред Бриан! Той като че ли го умоляваше, искаше му прошка! Ето откъде идеха стенанията, дочути от Моко.

От приличие юнгата понече да се върне Но беше вече късно! Моко бе чул и разбрал всичко! Сега знаеше провинението на Жак, за което той се разкайваше пред брат си! А Бриан викаше:

— Нещастнико! Значи ти, … ти си направил това! Ти си причината!

— Прости ми … бате прости ми!

— Затова ли странеше от другарите си? Затова ли се страхуваше от тях? Ах, дано никога не узнаят! Не! … Нито дума никому!

Много би дал Моко, за да не знае нищо за тази тайна. Но сега му беше вече невъзможно да се преструва пред Бриан, че не я знае. Ето защо след няколко минути, когато го намери сам при яла, той каза:

— Господин Бриан, аз чух.

— Какво! Значи знаеш, че Жак …

— Да, господин Бриан и трябва да му простите.

— А другите ще му простят ли?

— Може би! — отвърна Моко. — Във всеки случай по-добре да не научат нищо, и бъдете сигурни, че аз ще мълча!

— Ах, горкият ми Моко! — промърмори Бриан, стискайки ръката на юнгата.