Жул Верн - Две години ваканция

Към девет и половина часа бурята вилнееше с цялата си сила. Залата се осветяваше от яркия отблясък на светкавиците, който проникваше през амбразурите. Непрекъснато се раздаваха гръмотевици; като че целият Окланд-хил трепереше сред този оглушителен грохот. Това беше едно от ония атмосферни явления, които, макар и без дъжд и вятър, пак са страшни, защото неподвижните облаци изпразват на едно място всичкото натрупало се в тях електричество и често цяла нощ не е достатъчна, за да го изчерпи.

Костър, Доул, Айвърсън и Дженкинс, сгушени на койките си, подскачаха при ужасното пращене, подобно на съдиране на платно, което предшествуваше тези светкавици. Но в непоклатимата пещера нямаше от какво да се страхуват. Гръмотевицата можеше да удари двайсет пъти, сто пъти хребета на скалата! Тя не можеше да мине през дебелите стени на Френч-ден, непроницаеми за електрическия ток и недостъпни за бурите. От време на време Бриан, Донифан или Бакстър ставаха, пооткрехваха вратата и като хвърляха бърз поглед навън, веднага се връщаха, заслепени от светкавиците. Цялото пространство гореше, и по езерото, в което се отразяваха небесните мълнии, сякаш се търкаляше огромна маса от пламъци.

От десет до единайсет часа светкавиците и гръмотевиците не престанаха нито за миг. Едва малко преди полунощ започна да утихва. Гръмотевиците ставаха все по-редки, по-далечни и по-приглушени. Тогава задуха вятър, подгони облаците, надвиснали над земята, и скоро рукна проливен дъжд.

Малките започнаха да се успокояват. Две-три главици, скрити под одеялата, се престрашиха да надзърнат, макар че беше време всички да спят. Бриан и останалите, след като взеха обичайните предпазни мерки, също се приготвиха да си лягат, когато изведнъж Фан даде явни признацина необяснимо безпокойство. Той се изправяше на задните си крака, хвърляше се към вратата на Залата, ръмжеше глухо и проточено.

— Дали Фан е усетил нещо? — каза Донифан, опитвайки се да успокои кучето.

— Много пъти вече сме го виждали да се държи така особено — забеляза Бакстър — и умното животно никога не се е лъгало!

— Преди да си легнем, трябва да разберем какво значи това! — добави Гордън.

— Добре — рече Бриан, — но никой да не излиза и да бъдем готови да се защищаваме!

Всеки взе пушката или револвера си. После Донифан се приближи до входа на Залата, а Моко — до входа на Склада. И двамата прилепиха ухо до вратите, но не доловиха никакъв шум отвън, макар че Фан продължаваше да се вълнува. Скоро кучето залая толкова силно, че Гордън не можа да го успокои. Това беше много неприятно. В моментите на затишие лесно можеше да се чуе шум на стъпки по брега, така както лаят на Фан можеше да се чуе отвън.

Внезапно екна гърмеж, който никак не приличаше на трясък от гръмотевица. Това беше изстрел, даден най-малко на двеста крачки ог Френч-ден.

Всички заеха отбранителна позиция. Донифан, Бакстър, Уилкокс и Крос, въоръжени с пушки и застанали до двете врати, бяха готови да открият огън срещу всеки, който се опиташе да нахълта. Другите се заловиха да ги барикадират с камъните, приготвени за тази цел, когато някакъв глас отвън извика:

— Помощ! Помощ!

Там несъмнено имаше човек в смъртна опасност, който зовеше за помощ.

— Помощ! — повтори гласът, този път само на няколко крачки от вратата.

Кейт, застанала до вратата, се ослушваше.

— Това е той! — извика тя.

— Той ли? — учуди се Бриан.

— Отворете! Отворете! — повтаряше Кейт. Отвориха вратата и в Залата се втурна човек, от когото се стичаше вода. Той беше Ивънс, щурманът на „Севърн“.

Кейт и щурманът. — Разказът на Ивънс. — След засядането на лодката. — Уолстън в Беър-рок-харбър. — Хвърчилото. — Френч-ден открита. — Бягството на Ивънс. — Прехвърляне през реката. — Проекти. — Предложение на Гордън. — Земите на изток. — Остров Черман-Хановер.

Първоначално Гордън, Бриан и Донифан останаха неподвижни пред толкова неочакваното появяване на Ивънс. После инстинктивно се втурнаха към щурмана като към спасител.

Той беше двайсет и пет — трийсет годишен човек, широкоплещест, със здраво телосложение, с живи очи, открито чело, умно и симпатично лице, с твърда и решителна походка; лицето му беше отчасти скрито под гъста брада, непостригвана от корабокрушението на „Севърн“.

Щом влезе, Ивънс тутакси затръшна вратата, обърна се и прилепи ухо до нея. Като не чу нищо отвън, той пристъпи към средата на Залата. Там под светлината на висящия ог свода фенер огледа малката група, която го заобикаляше, и промълви следните думи: