Жул Верн - Две години ваканция

Забелязваше се, че дори най-енергичните са изпаднали в отчаяние — с изключение на Гордън, който като отговорник беше винаги погълнат в работата си. Бриан също се чувствуваше понякога подтиснат, макар че напрягаше всички душевни сили да не се издаде. Той се мъчеше да превъзмогне това състояние, като подканяше другарите си да продължават учебните занимания, да организират събеседвания и четения на висок глас. Непрекъснато им напомняше за родината, за семействата им, уверявайки, че някой ден ще ги видят отново! Изобщо се опитваше да повдигне духа им, но без особен успех и най-много се страхуваше да не би отчаянието да сломи самия него. Ала това не стана. Пък и извънредно важни събития скоро поставиха на изпитание всички.

На 21 ноември към два часа след обед Донифан се занимаваше с риболов по бреговете на Фемили-лейк, когато изведнъж вниманието му бе привлечено от пронизителните крясъци на двайсетина птици, които се рееха над левия бряг на реката. Тези птици не бяха врани, макар че приличаха малко на такива, но по лакомия и кресливост заслужаваха да се причислят към техния род.

Така че Донифан нямаше и да обърне внимание на това кресливо ято, ако не бе го учудило неговото държане. И наистина тези птици описваха широки кръгове, които с приближаването им до земята все повече се стесняваха, а после, като се скупчиха близо една до друга, се устремиха надолу.

В тоя момент крясъците им се засилиха, а Донифан напразно се мъчеше да ги различи сред високата трева, в която бяха изчезнали.

Изведнъж се сети, че на това място трябва да има леш на някакво животно. И от любопитство да разбере какво е то, се върна във Френч-ден и помоли Моко да го прекара с яла на другия бряг на река Зеландия.

Двамата се качиха в лодката и след десетина минути вече се промъкваха през гъстата трева на стръмния бряг. Птиците веднага се разхвърчаха, изразявайки с крясъци недоволството си от натрапниците, които си позволяваха да развалят угощението им.

На това място лелееше труп на младо гуанако, умряло само преди няколко часа, защото още не бе загубило напълно естествената си топлина.

Донифан и Моко никак не бяха склонни да използуват за нуждите на кухнята останките от пиршеството на хищните птици и се готвеха да им ги предоставят, когато изведнъж възникна един въпрос: как и по какъв начин гуанакото е паднало до края на тресавището, далеч от горите на изток, от които тези животни обикновено не се отделят?

Донифан огледа животното. На хълбока му имаше още кървяща рана — рана не от зъбите на ягуар или друг хищник.

— По това гуанако сигурно е стреляно! — забеляза Донифан.

— Ето доказателството! — отвърна юнгата, който, след като порови из раната с ножа си, извади оттам един куршум.

Този куршум не беше от ловна пушка, а вероятно от моряшка. Следователно можеше да е бил изстрелян единствено от Уолстън или някой от спътниците му.

Оставяйки трупа на гуанакото на птиците, Донифан и Моко се върнаха във Френч-ден да се посъветват с другарите си.

Нямаше никакво съмнение, че гуанакото е улучено от някой от матросите на „Севърн“, защото нито Донифан, нито който и да било друг не беше стрелял повече от месец. Но трябваше да се разбере кога и на кое място гуанакото е било улучено.

След като обсъдиха всички хипотези, стигнаха до извода, че това трябва да е станало само преди пет-шест часа — време, необходимо на животното, за да прекоси дюните и да стигне на няколко крачки от реката. Следователно можеше да се предположи, че сутринта някой от хората на Уолстън, тръгнал на лов, се е приближил до южния край на Фемили-лейк и че бандата, след като е преминала Ист-ривър, малко по малко напредва към Френч-ден.

Така положението се влошаваше, макар че може би нямаше още непосредствена опасност. Работата е там, че в южната част на острова се простираше обширна равнина, пресичана от потоци, изпъстрена с езерца и покрита с дюни, където дивечът едва ли е достатъчен за ежедневната прехрана на бандата. Така че Уолстън вероятно не се е впуснал през Даунс-ленд. Не бяха чули и никакъв подозрителен изстрел, който вятърът би донесъл до Спорт-теръс, и можеха да се надяват, че местоположението на Френч-ден все още не е открито.

Все пак трябваше да се вземат още по-строги предпазни мерки. Нападение можеше да се отблъсне единствено при условие, че младите колонисти не бъдат издебнати извън Залата.

След три дена едно по-значително обстоятелство засили опасенията и всички бяха принудени да признаят, че сигурността им е вече непосредствено застрашена.