Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

Ранената се усмихна щастливо, но наскоро пак се унесе. Замята се, сграбчи чергата, искаше да стане и да иде някъде.

— Страхил е на нивата… Гладен е… Ох, порязах! се!… Вземи тоя сърп… Вземи го! Вземи го!

Замътените й очи се въртяха, без да виждат нищо на около. Горан почна да мокри челото й, гладеше го, шепнеше галени, отдавна забравени думи, докато острата болка се успокои и очите й отново се проясниха.

— Приказката…

— Каква приказка, Димке? А, кажи де? — питаше забъркано почернелият от барутния дим хайдутин.

Бледото, пречистено от болка и станало някак съвсем друго лице на ранената му спомни страшната нощ в планината, когато се готвеше да я убива.

— За Рада ли, Димке?

Клепките засенчиха мътнеещите зеници.

— Да…

Горан седна, подвря длан под къдравата коса и се приведе.

— Имало едно време едно село — подхвана той. — Там живеели едни хора. Те са имали една хубава мома…

— Къщицата… — избърза умиращата.

— Те излизали вечер на язлъка — прескочи Горан началото. — Момиченцето седяло в скута на майка си, а двете момченца — по коленете на баща си. Изваждал той кавала си и засвирвал. Звездите трепкали като оченцата на децата. Щурците дори млъквали. Свирел той, докато главиците на децата клюмвали…

Млъкна Горан, като видя, че и нейната глава клюмна на ръката му. Уплаши се и долепи ухо до сърцето й. Топлинката погали ухото му — сърцето, макар и много слабо, все още туптеше.

Из улицата се зададе голяма, шумна тълпа, сред която се мяркаха и момчетата от дружината. Най-отпред вървеше войводата и размахваше над главата си някакъв бял лист.

— Герго! — пресрещна той дотичалия от градините домакин. — Виж! Това е ферманът от чорбаджията! Ако още утре не върне местата на ония, от които ги е взел, помен няма да остане от него!

— Ще си вземем местата! — размахваше ятагана Сиромах Петър.

— Свърши се неговата! — ревеше Голишара, без вече да се страхува от бабичката си.

— Всички ще станем хайдути! — заканваше се весело Ангел и крачеше, като да бе хайдутин двайсет години из гората.

— Бързай, Страхиле! Димка е ударена зле — дръпна Герго ръкава на войводата.

Страхил изметна ръката си, като че се боеше за фермана от домакина на четата си, но после схвана думите му и се втурна лудо през колата и труповете около тях. Прескочи на две крачки стъпалата.

— Къде е Димка?

— С-ст, по-тихо… — посрещна го Горан. Тълпата нахлу в двора. Стотици гласове процепиха въздуха:

— Да живее войводата!

— Да живее!

— Смърт на агарянците!

— Смърт! Смърт! Горан замаха ръце:

— По-тихо бре! Тихо!… Човек умира!

Виковете събудиха ранената. Отвори очи и се вгледа.

— Не ме ли познаваш, Димке? — грабна Страхил ръката й, долепи я до лицето си и пак я погледна, дано познае по очите какво искаше да каже. Усети как изстиналите пръсти погалиха лекичко бузата му.

— Кажи душице!… Какво ти е? … Продумай ми, Димке!…

Струпаните селяни и хайдути доловиха, че става нещо страшно: стихнаха като очукана нива. И ветрецът дори, що отпращаше по това време слънцето, се смири в листата, та хайдутинът долови съвсем ясно полъхналите думи:

— Ти… пази се… потребен си… Ние с тебе… не можахме… Искам…

Сълзи потекоха от очите й, задавиха я.

Страхил приседна, подвря ръка под раменете и галено я притисна до себе си.

— Кажи, какво искаш? — шепнеше й той едва чуто. — Кажи, обич моя? Кажи, цветенце… Ненагледна моя…

Напразно я молеше той — бялата сянка на смъртта се свлече вече по лицето й.

— Димке! — сграбчи я той ужасено за лицето. — Свести се! Димке, чуй ме!…Димке!

— Искам при буката! — изтръгна се ясен предсмъртен вик. — Идвайте!… Огън напалете! Студено ми е… Студено ми е… Ох.

Угасна младият живот.

Притъмня.

Ангел се беше свил до оградата на язлъка и хълцаше с похлупена глава на одъра. Плачеше и Горан, като шепнеше неразбрани за другите думи:

— Така загина и Рада… така си отиде…

Герго хвана войводата за раменете, придигна го и го отмести, за да приклопи очите на мъртвата.

Страхил се огледа, видя разплаканите хайдути и сбра вежди:

— Що плачеш, Горане? — кораво запита той. — И ти, Ангеле?… И вие там?… Та тука хайдутин загина, а хайдутин се с клетва отпраща!… Господи — изви той лице към Козловец, — прости мъртвите и дай сила на живите да дочакат края на теглото. Кълнем се, че и ние като нея — в бой ще загинем!

— Амин! — отсече хайдушката клетва байрактарят.

Прекръсти се и войводата, а когато пак свали очите си и огледа съселяните и дружината си, всички разбраха, че мъката беше изяла сърцето на тоя човек. Така щеше да си ходи без сърце до края на дните. А знайно е от песните — страшен е оня хайдутин, що няма сърце в гърдите си.