Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

Ненапразно Станьо железаринът беше наречен Балтията — секирата в ръцете му беше най-страшното оръжие, с което можеше да си служи. Когато я размахна над главата си и полетя, почернял от барута, като разлютен с червен месал бивол — сякаш хала прилетя от торите гилилейски. Срещнаха го с два-три гърмежа, но катб видяха, че не спира хукнаха кой накъде види.

Ала не всички можаха да изпреварят конските скокове на едрия железар.

Притичалата дружинка на Петко Влаха помогна на дядовите Димитрови хора да загащят трима гаджали до стената, гдето ги и претрепаха с тежките стойки на пушките.

Отблъснаха първото нападение на Хюсеиновата орда, но не я прогониха. Неколцина от Мехмедовите гавази се промъкнаха в двора на дядо Петкови и подпалиха сламите, които почваха от плета между тях и Страхилови.

— Димитре! Децата ми изгоряха! — викна дядо Петко към горния дувар, неразбрал в лумналия изведнъж дим какво гореше в техния двор.

Не дочака да дойде подкрепа. Уплашената от пламъците Димка го видя как се спусна да прескочи плета, но един ятаган светна, посрещна го и той падна по гърба си, без дори да изохка.

Дядо Димитър се спусна по гласа на Петко към зимника, гдето Димка оставаше самичка, като забрави в залисията, че беше изпразнил пушката си. Лъскавият гавазин, който съсече дядо Петко, с двама читаци вече прескачаха плета. Дядо Димитър щракна чакмака на празната пушка, но гръм не се чу и тримата нападатели се спуснаха с голи ножове по него. Изведнъж от мазата тресна неочакван от никого гърмеж и гавазинът, който вече замахваше на достиг ятагана си, се спъна и заора в една от изпотъпканите цветни лехи. Дядо Димитър се изсука малко, замахна с празната пушка и ножът на втория читак отхвръкна към черницата. Димка се спусна с пищов в ръката към третия, но той още като видя, че жена тича към него, викна нещо по турски и се мушна в клонака на джанките.

— Нож ми дай! Нож ми дай! — завика дядо Димитър, забравил забучения ятаган в своя пояс, грабна отхвръкналия крив нож на ударения в ръката турчин и се спусна към зида. Читакът вече се прехвърляше, но намери смелост да се извърне и гръмна наслуки, преди да скочи.

— Мамице, преяде ме! — чу Димка гласа на чича си и затича да му помогне.

Прихвана го, преди да падне, и го поведе бавно към зимника. Той се опита да прекрачи стъпалото надолу, но се строполи от прага. Димка не можа да го задържи и той се просна на пръстения под.

— Пушките пълни… Пълни и стреляй… — чуваше го тя да шепне. — Не им се давай жива…

Тя го послуша. Опита се да напълни пушката на стареца, но дупката на цевта почна да се разширява и свива като черна уста, която зееше да я ухапе. Виждаше как чичо й се гърчи и не можеше поне сълзица да пролее.

— Къде си, Страхиле?… Дъще… залости… Не им се давай… Ангел отиде… Отиде…

Отиде си и дядо Димитър. Димка нема време дори да го погледне: видя през отвора на колата, че Мехмедовата шайка отново се връщаше покрай зидовете и отсрещните дворове. Плетът откъм дядо Петкови пак припука и тя едва успя да хлопне и залости тежката дъбова врата. Тъмнината я поуспокои. Взе един пищов, подложи го върху дървената рамка на кръстосаното с железни пръчки прозорче и гръмна в един чалмалия, който се оглеждаше, като че се чудеше защо никой не го посреща. Видя го само как подскочи. Когато димът се пръсна, пред прозорчето нямаше вече никого. Мисълта й се проясни:

— Защо го няма Страхил!…

Имаше в думите й гордост, а и упрек, че хайдутинът беше оставил чуждите хора да бранят къщата му.

Тя дръпна сандъка на светло, дигна барута и куршумите от земята и почна да пълни спокойно трите пищова и двете пушки, които бяха останали, макар и да не виждаше стрелци за тях. Сети се и за пищовите на чичо си, опипа безстрашно неподвижното тяло, измъкна оръжието и напълни и него. След това, като нямаше какво да прави, взе един пищов и задебна дали не ще пъкне друг някой под прозорчето. Нямаше никого. Само димът откъм дядо Петкови се носеше на все по-гъсти кълба.

Когато Станьо видя, че окуражената от Хюсеиновите упорити нападения Мехмедова шайка се връща към преградения вратник, свика неколцина от пръснатите из градината стрелци и се спусна да заварди старото място. Но гаджалите и читаците бяха вече наклякали зад камъните между колелетата на колата. А дядо Петкова дружинка я нямаше да помогне отстрани. Посрещнаха ги с дружен гърмеж. Две от момчетата паднаха и Станьо бързо сви с останалите към новия кош. Притулиха се зад подложките на гредите и почнаха да се прицелват съвсем спокойно. Мястото им даваше сгода да се бранят, а и да вардят целия двор.