Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

— Бягай към Йончовите кошари! — викна й още отдалече дядо Димитър.

— Къде е Страхил? — пресрещна го тя.

— Бягай! Бягай по-скоро! Легни в нивите и чакай, докато се размине!

— Страхил ми кажи, къде е?

— Отишъл е да вика дружината си!

— Той ли върна хората от калето?

— Той… Бягай, дъще, ония кучета право тука ще дойдат!

Нямаха време да се разберат. Из улицата препускаха бясно трима чалмалии. Като стигнаха пред Страхиловия вратник, те поспряха конете, но мярнаха въоръжения старец и пак ги смушкаха. Единият измъкна пищова си и гръмна към тях.

— Бягай, дъще!

— Гръмни и ти де! — задърпа Димка пушката от ръцете му. — Какво чакаш? Бързо де!

Дядо Димитър се опомни, дигна бързо пушката, прицели се и отпрати куршума на достиг. Единият от конете се изметна на задните си крака, зави встрани и се строполи върху отсрещния плет. Ездачът едва успя да се смъкне по задницата му, огледа се уплашено и се спусна да догони препускащите надолу свои другари.

— Бягай Димке! — извърна се пак старецът, но не намери Страхилица. Чу, че го викаше из къщи, и се втурна вътре.

Димка беше вече отхлупила плочата до огнището и вадеше от разтворилата се под нея дупка една дълга бойлийка.

— Дръж! Поемай! — превари тя молбата му да бяга и пак се наведе над скривалището. Отчаяната увереност на младата жена постегна и него.

— Какво ще стане, дъще? — прошепна отпаднало той, но почна да поема пушките и пищовите и да ги реди покрай стената.

— Какво ще стане? Нищо! Дръж! Това е торбичка със ситен барут. На, на ти и престилката! — разпореждаше се властно Димка. — Изсипи барута на нея и почвай да подсилваш фунийките. Всичко е пълно. Снощи ги пълнихме със Страхила.

— Да беше избягала, Димке! — отново я подкани дядо Димитър.

— А какво ще рече Страхил — тръсна плитки тя, — като узнае каква плашлива жена е имал?

Вън треснаха силно още два гърмежа. Дядо Димитър изтича на язлъка и видя неколцина въоръжени селяни да пребягват покрай плета на дядови Петкови.

— Насам! Насам! — викаше майстор Георги и прескочи недовършения още дувар. — Всички насам! Дядо Петко-о! Викни ония там!

Георги се извърна, видя дядо Димитър на стъпалата и му се засмя, сякаш от сватба се връщаше.

— Още когато го зидахме — тупна той с ръка дувара, — си мислех, че е като крепост.

Оттули се сърцето на стареца — бликна младежка сила: докато бяха тия юначни мъже, нямаше какво много да му мисли. Страхил ще чуе гърмежите и ще прилети с орлите си.

— Дръж се, Станьо! — зарева и той, като видя от високото, че Балтията лети по улицата, откъм вътрешната градина на Страхилови. — Насам, насам! Прати хорага! Има пушки! Пушки! Има, има! Дай хора!

Хлътна вътре, заотхлупва набързо нарезите, дето падаха искрите от кремъците, и заподсипва от ситния барут.

— Дръжте! — почна да раздава той оръжието на пратените от Станьо селяни. — Дай кърпата си! Отсипи си една шепа барут. Ха така! Земи си и кривачка куршуми. Мамицата тяхна.

— Аз пушка си имам! — подвикна един. — Дай само още барут и куршуми.

— На, полека само, да не го разсипеш. И ще се държите брей! Дружината ей сега ще дойде!

— Трай ти! — заканваха се селяните.

— Дядо Димитре! И ти, Петре! — затули Станьо вратата с широките си рамене. — Дръжте — пушки, пищови, ножове, свалете всичко в зимника! Оттам по-лесно ще се взимат. Докато качим тука стълбата, ще ни изпотрепят! Ти, Димке, ще стоиш там и само ще пълниш. Няма да се боиш, чу ли? Хайдушка жена си!

— Не ме е страх мене! — усмихна се пребледнялата жена. — Ами вие гледайте!…

Награбиха грижливо оръжието и кожените торбички с барута и куршумите и ги понесоха към зимника.

— Дядо Петко! — пак завика Станьо. — Чуеш ли, дядо Петко! Там си стой. Ще вардиш откъмто вас.

— Ама там няма никой!

— Ти си варди. Те ще пъкнат.

Дядо Димитър, Сиромах Петър и още трима селяни се наредиха покрай дувара откъм задната улица, като си подложиха камъни, за да им е по-сгодно. Петър рече да надникне, но видя как един обут в шарен чорап крак се провеси над главата му. Дулото на една къса, широкоствола пушка се насочи към Станьо и Георги, които подтичваха към насрещния ъгъл на двора. Петър трепна, чукна със своята пушка късото дуло и куршумът просвири напусто. После пипна и дръпна бързо надолу шарения крак — едрият гаджал се преметна презглава и тупна като чувал на двора. Той само с един удар на косматата си пестница би могъл да приплещи до стената мършавия селянин, но нема кога. Петър измъкна тънкия нож от навущето си и го мушна под голямата му колкото пита лява плешка.