Орлин Василев: Хайдутин майка не храни

— Герджика! — едва сега се уплаши Сиромах Петър, като позна най-големия хайдук от турската махала, който оня ден беше откраднал последните овчици на баба Стойна.

— Дядо Димитре! Гледай го бе!

Но дядо Димитър нямаше време да се порадва на Петровото геройство: Герджика беше дошъл с още трима читаци. Единият се беше подгърбил под краката му, а другите двама зазяпаха нагоре, та не видяха кога дългата цев на дядо Димитровата пушка се насочи към опнатите потури на приведения. Гърмежът й се сля с гърмежа на Герджика. Приведеният бутна фес в дувара и не можа да се изправи, а другите двама побягнаха, сподирени от куршумените шикалки от пищовите на стария.

Петър скачаше като луд от радост, че му паднаха от небето нови седефлии пищови, къса, но яка, обкована със сребро пушка и ятаган, макар и кован за по-силна ръка от неговата. Дядо Димитър му помогна да прескочи стената и да обере оръжието на падналия отвънка читак.

— Знаеш ли, че още не е умрял! — обади се Петър през стената. — Какво да го правя?

— Покани го за кръстник! — посъветва го дядо Димитър, като пълнеше бързо пушката си.

— Не, по-добре ще е аз да го кръстя! — пискаше Петър.

След прогонването на връхлетелите заради грабежа, още преди нападението на Мехмедовите хора, читаци мина спокойно доста време.

Дотичаха още мнозина селяни, въоръжени кой с каквото бе намерил. Станьо ковачът ги делеше на дружинки от по четири-пет души, избираше им главатари и ги редеше с мярка покрай стените, дето вече дебнеха дружинките на майстор Георги, дядо Димитър и Влаха. Привлякоха стоварените за градежа греди, заприщиха разградените дупки на двора и нахвърляха цели купчини камъни отгоре им. Станьо хвана процепа на колата, откара я до вратника и я свърна напреко.

— Трупайте сега камъни върху колелетата! — нареди той. — Хубаво затрупайте дупките, че тука ще е главният бой.

После раздели защитниците, които бяха въоръжени само с брадви и коси, на две групи, притули ги от две те страни на вратника и едва тогава се извърна и огледа целия двор.

— Ехей! — подвикна той, сякаш да поотлее малко от силата си. — Докато дойде Страхил, аз ще съм ви войводата! Чухте ли?

Когато Мехмед излетя с коня си на калето и видя изпретрепаните, нахвърляни в рова и проснати по камъните пазванти, овладя го такъв вълчи бяс, че не можа да отмери умно разплатата си. Вместо да свика на помощ чужда сила, или пък да почне да напада поотделно настървените вече на кръв брезовчани, да граби стадата им и да свръща към своя чифлик натоварените със снопи коли, той се устреми да нападне открито селото. Толкова се беше радвал тая сутрин, като гледаше колко послушно се точеха брезовчани към нивите и калето, че му се прищя веднага да ги изкара отново на работа и да не ги пусне, докато не капнат от умора и глад.

Повечето от хората му в конака се бяха пръснали по работа — едни из ливадите и нивите, други по водениците и градините, трети — подир големите волски и биволски стада и хергелета. Най-верните и лютите от пазвантите му лежеха непробудно по калето. Нямаше сега време да ги погребва. Можа той да събере само своите гавази-арнаути, сеизите си и още двайсетина работници и домашни слуги, някои от които не бяха военни хора и не можеха да издържат дълго един истински бой. Но Мехмед не знаеше, че Страхил беше размирил селото, и не очакваше да срещне общ въоръжен отпор.

Докато Страхил и Горан се вслушваха покрай Кръсташката гора да чуят лаенето на хрътките, Мехмед и шайката му се спуснаха към Брезово и подхванаха още от края. Връхлитаха от къща в къща, измъкваха всички, които не успяваха да се скрият или да избягат, и ги връзваха и редяха между въоръжения обръч, за да ги подкарат вкупом към полето.

— Който се противи — куршум! — ревеше Мехмед, прескачаше плетищата с коня си, стреляше по хора и кучета, подаваше празните пищови на оръженосците си, поемаше пълните и пак стреляше. — Не щеш да работиш, а? Не щеш гяурино? — свиреше другият му камшик и плющеше по лицата на ужасените жени, мъже, старци и деца. — Ще ви избеся! Живи ще ви изгоря! — крещеше спахията и не виждаше къде и кого газят копитата на коня му.

Ревяха хората, криеха се, гледаха да завардят поне децата.

Тоя бесен лов щеше да продължи, докато всинца не бъдеха наново извлечени, ако не беше дотичал с коня си отрупаният вече с тежко оръжие субаша.

— Чакай Мехмед ефенди! — развика се той от седлото. — Нищо не знаеш ти! Не са виновни хората! Страхил ги е дигнал срещу тебе. Казал, че ще претрепе всеки, който посмее да ти работи.