Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

— Така било! … — провлече Мехмед. — Престъпи кучето думата си.

— Престъпи я, Мехмед ефенди! Пак забягнал в гората! Иорданчо ми каза.

— Ами жена му?

— Тука трябва да е!

— Хюсеине! — развика се отново Мехмед. — Вземи Халил и Сюлейман и карай в Страхилови. Дръжте жена му и право в конака! А пък аз ще вдигна нашите от махалата!

… Но Хюсеин беше отишъл към Страхилови с кон а дотича пеша, за да съобщи, че домът на хайдутина е пълен с въоръжени гяури.

— Ако го ударим от двете улици, като пилци ще ги изловим! — посъветва разтреперан той.

— Ами конят къде ти е? — пресрещна го Мехмед.

— Гръмнаха го — призна Хюсеин.

— Че откога пилците почнаха да гърмят? — ядовито подметна Мехмед и почна живо да се разпорежда.

Раздели на две еднакви шайки сбраните от турската махала, отправи едната шайка с Хюсеина, а другата поведе сам. Писнаха измъкнати отнейде зурни, думна тъпан и дивашките ревове лумнаха към небето ведно с кълбестия лютив дим на пламналите къщи и слами.

— Аллах екбер! Смърт на гяурите! Слава на Мохамеда! Яшасън Мехмед бей! Яшасън!

Навлязоха в Страхиловата улица. Едни от нападателите се прехвърлиха на верига от двор в двор, други се прикриваха покрай плетищата и дуварите от двете страни на пътя, но самият Мехмед яздеше безстрашно по средата. Измамната тишина откъм двора с новите дувари го плашеше: така изчакваха и се потайваха само опитни биткаджии.

И наистина, щом се изравниха с вратника на Петко Влаха, додето куршумите можеха да стигнат с най-голяма сила, дружните гърмежи на дядо Петковата дружинка затъмниха клонака над високия зид. Един от сеизите ревна като разпран, преметна се през врата на сепналия се назад кон и се залюшка пияно в краката на Мехмедовия бегач.

— Юруш! Юруш! — зарева Мехмед, като размаха пищова си.

Хората му и без неговите викове тичаха вече като подивели покрай стената към празното място на незатуления с порта вратник.

Добре беше отмерил ковачът, като предположи, че нападателите първо тука ще се скупчат. Изчака ги едва ли не да се натъкнат на дулата и чак тогава даде знак за стрелба. Десетина гърмежа бухнаха в гъстото. Пет-шест души окапаха като окосени с един замах. Лютия дим се смеси с рева, като скри и защитници, и нападатели.

— Секирите! Секирите! — надвикваше Станьовият глас писъците, войнствените викове, гърмежите и предсмъртните хъхрения. — Удри, Ганчо! — спусна се той да помогне на младия момък, който се беше счепкал с един мустакат чалмалия, успял да прескочи покрай ръба на зида. Тежката секира потъна в едното рамо на нападателя.

Османлиите щяха може би да пробият отбраната при колата, ако дружината на дядо Петко не беше почнала да жули отстрани. Един момък прибягваше постоянно до мазата, оставяше изпразненото оръжие, вземаше пълно и го подаваше на закрепените в клоните и изправените покрай зида защитници.

— Карайте по Мехмеда! Коня… Коня гледайте!… — мърмореше под мустака си дядо Петко, а му се струваше, че вика, та проглушава ушите на помощниците си. Сам гръмна, но не улучи.

Мехмед изпразни пищовите си в клоните и едно голобрадо ергенче се свлече с жален вик и почна да се гърчи до стъблото на сливата.

— Дай! Подай ми пищова! — вече наистина гласно се развика дядо Петко, пое пищова на ранения момък и пак гръмна към Мехмеда.

Мехмед трябваше да стисне зъби, за да сподави острата болка от разделената отгоре лява китка, с която държеше юздата. Покрай него притичваха изпорязаните с дългите коси, намушканите с вилите и насечените от секирите сеизи, гавази и читаци, а проклетите гърмежи от клоните не спираха, като че там се беше спотаил цял табор. Улицата беше тясна, дуварите високи — ако се забавеха още, щяха и него да претрепят, макар да препускаше нагоре-надолу, за да пречи на точната стрелба и да ободрява нападателите.

— Назад! Отстъпвайте! — викна най-после той, когато и без това беше останал сам до отсрещния плет.

— Ду-у! — сподириха го викове, псувни и нови гърмежи.

Някой дори хвърли камък, който отнесе феса на спахията.

— Помощ! Помощ! — проехтяха изведнъж гласовете на дядо Димитър и Сиромах Петър откъм градината, дето нападаше шайката на Хюсеина.

От оная страна дворът беше разграден на много места и десетина османци ограждаха вече отвътре струпаните до стената защитници.

— Дай насам! Насам, дядо Петко! — викна Станьо и повлече оцелелите защитници на вратника след себе си. Влаха отпрати хората, но остана сам да дебне и варди приклекналата в зимника Димка, която не спираше да пълни поднасяното й оръжие, без да се грижи какво ставаше наоколо й. Майстор Георги и хората му трепеха в другия край ония, що се промъкваха през дворищата.