Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

И двамата хайдути се спуснаха да помогнат на по-слабата страна откъм градините.

Но и Горан беше разделил на две дружината. Герго с половината от момчетата откърти проределите вече нападатели. Ангел летеше с изкубнат по пътя кол. Настигна вече Хюсеин. Усети поганецът, че го нагонват, врътна се бързо на пета и се спусна назад с ятагана си. Погинал би момъкът, ако и той не беше се врътнал в миг и отскочил настрани.

— Удри, неговата мама! — тичаше на помощ Димо, но преди още и съветът да му долети, колецът просвири и смаза главата на Мехмедовия помощник.

Тичаше Страхил, съскаше час по час страшно ятаганът му, а удивлението му прехвърляше вече всяка граница: „Това ли бяха наистина брезовчани?“

От всеки вратник, през дувари и плетища излитаха въоръжени с коси, с ножове, лопати, брадви и колци селяни. Завардваха ъглите и доизтребваха бягащите турската махала читаци.

Димка се беше опряла на разтворената врата, до вратника, слушаше отдалечаващите се викове и дишаше все по-дълбоко и не можеше да се насити. Понякога притваряше отмалели клепки, подлагаше чело на полъхващия вечерник, който очисти дима настрани, после пак поглеждаше. Аленият залез над Козловец ослепяваше очите й, та не можеше да види труповете в краката си. Нищо не мислеше, нищо не искаше да си спомни — нали Страхил се върна!

— Тука ли, копеле се криеш? — чу тя неочаквано гласа на байрактаря в двора на дядо Петкови. Горан гонеше едно малко турче покрай пламналата слама.

— Дръж го, бай Горане! — подвикна тя и затича да превари турчето, като че играеха на криеница.

Момчето прескочи плета и тя пресегна към него.

— Варди се, Димке — едва сега я видя байрактарят.

Но момчето, забъркано кой знае как между големите, беше толкова малко, щото не можеше и да се помисли, че ще стори нещо лошо.

— Чакай! Чакай, не бягай! — викаше му тя.

Не го и видя кога измъкна едно мъничко пищовче играчка, не чу дори дали гръмна — усети само, че нещо я парна под дясната гърда.

— Бате Горане… — похлипна тя, но не можа да се задържи и падна на широките гърди на байрактаря.

— Разбра Горан, че стана нещо много лошо, хвърли празния пищов, измъкна камата си и я бишна след убиеца; с куршум не би улучил по-вярно длабката между плещите му.

— Какво ми направи? — чу той глъхналия шепот на Страхилица.

— Нищо, нищо, ела! — вдигна я той бързо на ръце. Изтича през стъпалата, огледа се и викна с пълно гърло: — Герго-о!… Чуеш ли Герго?

— Ида! Идаа! — отвърна далечно ехо отнякъде след малко побелелият домакин долетя като малко момче, уплашен, че байрактарят е притиснат натясно.

Горан с никого не се биеше, но нуждата от Герговата помощ не беше по-малка…

— Дай мехлем и превръзка!

Изнесоха младата жена на язлъка, сложиха я полека на одъра и разгърнаха ризата.

Не се погледнаха, дума си не казаха. Двамата стари хайдути толкова рани бяха виждали през живота си, че и без думи знаеха: от такава широка дупка под дясната гръд не се оздравяваше, ако ще би и господ да слезеше от небето.

— Страхиле… — трепна ранената.

— Не, не! — притисна рамото й до възглавницата Горан. — Не ставай! Не мърдай, душице… То ей сега ще ти мине.

— Ох, боли ме… — изохка тихо Димка и погледна с влажните си очи изгърбените над нея мъже. — Лошо ли ме удари?…

— Мълчи, мълчи, не приказвай… Ще ти мине. То ще ти мине…

Димка притвори клепки и се унесе. Помръдваше понякога устни, но дори острия слух на байрактаря не можеше да долови какво бълнуваше. Герго намаза с мехлем една бяла кърпа, проми с донесената в кепчето вода раната и я затули с мехлема.

— Кръвта изтича отвътре — обади се той, като стягаше превръзката. — Няма да изтрае дълго.

— Лошо я удари копелето! Бързай, намери Страхила!

Слънцето погали с топлинката си бледнеещото лице на ранената — сякаш я подканваше да погледне, да го види още веднъж.

И тя наистина погледна. Острочелият Козловец се къпеше в синия небесен вир, ограден от бликнали пенести облачета.

— Бай Горане — рече тя, без да се извърне, без да склони жадно разтворените си очи.

Горан се наведе бързо, за да я чуе по-добре, но тя го отмести с ръка:

— Кажи ми… така ли умират хайдутите?

— Недей, душице, недей приказва …

— Кажи ми… — разтрепера се ранената и се опита да се придигне.

— Стой, лежи! — натисна той пак раменете й.

— Кажи! — сгърчи се тя от болка и се отпусна отпаднала.

Горан извърна лице, преглътна сълзите си и рече глухо:

— Така умират, Димке … в бой …