Джери Василатос - Изгубените открития

За да разбере истински повечето от характерните черти на тези заболявания, баронът проучвал страдащите от заболяването с дълбоко лични въпроси. В този случай той изпреварил психоанализата на Зигмунд Фройд. Въпреки продължителните си и конфиденциални разговори със сомнамбулите, той забелязал, че това не води до подобряване на състоянието им. Разговорите не премахвали симптомите и не помагали на жертвите „да се изправят срещу страховете си“. Не, баронът продължавал да вярва, че за този странен вид болести има дълбока и неразпозната естествена причина.

Щом случаите започнали да стават все по-малко информативни и все по-психологически, фон Райхенбах започнал да разбира тежестта на онова, което по-късно щяло да бъде наречено „емоционално заболяване“. Баронът разбрал, че макар и емоциите да са провокирани от болестта, самите те не са в основата на състоянието. След като събрал и проучил хиляди случаи, барон Фон Райхенбах открил някои любопитни черти, които винаги се проявявали у страдащите от нощни хистерии и сомнамбулизъм. Когато се заел да изучи случаите още по-задълбочено, устойчивото проявление на тези феномени наистина го шокирало. Срещало се постоянно.

Родителите разказвали, че нощните мускулни схващания, страховете и ходенето насън се появявали още когато децата им били съвсем малки. В повечето случаи с напредването на възрастта симптомите постепенно изчезвали. Страховете, мускулните схващания и сомнамбулизмът винаги следвали определени лунни фази и достигали максимума си по време на пълнолуние. Засегнатите били по правило по-възрастни. Броят на децата бил нищожен и те били прекалено малки, за да имат някаква представа за свързаните с луната суеверия или за плашещите езически фантазии. Изразът на хистерията или сомнамбулизма у тях не е отговор на атмосферата на страх в семействата им, а естествена реакция на някакво естествено външно влияние.

Наблюдателният и проницателен барон забелязал, че повечето от посетените от него семейства по принцип не били особено суеверни, нито пък кой знае колко религиозни, и не изпитвали религиозен страх от „лунатичните“ влияния. Макар някои да прибягвали до старите народни фолклорни практики на екзорсизъм, магия и носене на талисмани, повечето просто се отказвали да търсят бърз лек за тежкото си положение. Родителите на ходещите насън деца били измъчени от грижи, мълчаливо страдащи хора.

И така, имало огромен брой случаи, при които у малки деца започвали да се появяват нощни страхове и ходене насън, без да е налице каквато й да било предварително заложена „провокираща атмосфера“ или религиозни страхове. Проявите били спонтанни и се случвали толкова ранно в детството, че не биха могли да се обяснят с внушение. А ако болестта се предаваше по наследство, тогава от нея би трябвало да страдат и други членове на семейството. Такива обаче нямало.

Освен това, случаите, от които баронът се интересувал, били доста изолирани и разкривали разпространение на заболяването в голям район. Баронът постепенно разширил изследванията си върху нощните фобии и сомнамбулизма из голяма част на Европа. Случаите били наистина много и при всеки се проявявали едни и същи симптоми. Възрастта, в която заболяването се проявявало, често съвпадала с прохождането на детето. Въпросът изглеждал крайно объркващ. Защо у иначе здрави деца внезапно се появяват симптоми на сомнамбулизъм?

Широкото разпространение на случаите означавало, че нощните страхове и сомнамбулизмът не се ограничават до специфичен географски ареал. В различните граничещи помежду си европейски държави не се наблюдавали разлики в разпространението на случаите. Често в семейства, страдащи от някакви други заболявания, подобни случаи не се срещали. Райхенбах изказал мнение, че в някои райони може би не се срещат сомнамбули, тъй като разкриването им е възможно единствено чрез по-подробно проучване на социалните групи. Нямало и никаква връзка между засегнатите и пола им. Проявите били едни и същи и при мъже, и при жени, макар че според специалистите жените били „по-податливи на хистерии и нощни страхове“.

Всички тези странни заболявания били ужасни тайни, които се пазели в семейството и за тях никога не се говорело открито. Общественото табу създавало стена, зад която засегнатите оставали в безопасност. Тъй като ходенето насън и нощните страхове традиционно се свързват с лудост, да признаеш, че си сомнамбул или имаш неконтролируеми емоционални реакции по залез-слънце, на практика означавало да изложиш живота си на опасност. В по-стари времена цели семейства били изгаряни на кладите само защото в тях имало един-единствен ходещ насън член. Райхенбах открил, че в множество знатни и богати семейства също има хора с хистерии или страдащи от сомнамбулизъм.