Хенрик Ибсен: Куклен дом

ХЕЛМЕР. Сега не се налага да седя самичък тук и да чувствувам такава пустота. И ти не трябва да напрягаш милите си очи и нежните си, крехки ръчички.

НОРА (плясва ръце) . Не трябва вече, нали, Торвалд?! О, чудно хубаво е да слушаш това! (Хваща го под ръка.) Внимавай сега, Торвалд, как си представям нашата бъдеща домашна наредба. Щом мине Коледа… (В преддверието се звъни.) Ах, звъни се! (Пооправя набързо в стаята.) Сигурно иде някой. Ама че глупаво!

ХЕЛМЕР. За гости не съм у дома, не забравяй!

ПРИСЛУЖНИЦАТА (на вратата за преддверието) . Госпожо, една непозната дама…

НОРА. Да заповяда!

ПРИСЛУЖНИЦАТА (към Хелмер) . Дойде и господин докторът.

ХЕЛМЕР. Той влезе направо в моята стая, нали?

ПРИСЛУЖНИЦАТА. Да, там влезе.

(Хелмер отива в стаята й; прислужницата въвежда госпожа Линде, която е в пътнишко облекло, и после затваря вратата зад нея.)

ГОСПОЖА ЛИНДЕ (бавно и малко нерешително) . Добър ден, Нора.

НОРА (неуверено) . Добър ден…

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Като че не можеш да ме познаеш?

НОРА. Не, не си спомням… или да… мисля… (В бликнала радост.) Как… Кристина! Ти ли си наистина?!

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да, аз съм.

НОРА. Кристина! И аз да не те позная! Как можах само… (По-тихо.) Колко си се променила, Кристина!

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Естествено. За девет-десет години…

НОРА. Толкова дълго ли не сме се виждали? Да, вярно! Ах, последните осем години бяха щастливо време! Повярвай ми! И сега си дошла в града? Тръгнала си сред зима на такъв далечен път? Смело.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Пристигнах тая заран с парахода.

НОРА. Естествено, за да си доставиш едно коледно развлечение. Колко мило! Ще ни бъде много весело. Но съблечи се! Нали не ти е студено? (Помага й.) Така… сега ще седнем удобно до печката. Не, тук в креслото! Аз ще седна в люлката. (Хваща я за ръцете.) Да, ето го някогашното, познато лице; но в първия миг… Е да, малко по-бледа си, Кристина… а като че ли и малко по-слаба.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. И митото, много по-стара, Нора.

НОРА. Е да, може би малко по-стара; но съвсем, съвсем малко, не заслужава да се говори. (Внезапно се прекъсва; сериозно.) Колко съм недосетлива! Седя и дърдоря! Мила, единствена Кристина, ще ми простиш ли?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Какво, Нора?

НОРА (тихо) . Бедна Кристина, та ти овдовя!

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да, преди три години.

НОРА. Господи, аз знаех, четох във вестниците. Ах, повярвай, Кристина, винаги през това време се канех да ти пиша и всеки път отлагах; все се случваше нещо.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Мила Нора, разбирам добре.

НОРА. Не, Кристина, това беше отвратително от мене! Ах, бедната, какво ли не си изстрадала! И той не ти остави нищо за препитание?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Нищо.

НОРА. Нямаш и деца?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Не.

НОРА. Значи, съвсем нищо?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Дори никаква грижа или мъка, която да ме крепи.

НОРА (поглежда я недоверчиво) . Но, Кристина, как е възможно?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ (се усмихва тъжно и я милва по косите) . Ах, случва се понякога, Нора.

НОРА. Тъй съвсем сама! Колко страшно тежко трябва да е за тебе! Аз имам три прелестни деца. В момента не мога да ти ги представя… излязоха с бавачката. Но сега трябва да ми разкажеш всичко.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Ах, не! По-добре разказвай ти!

НОРА. Не, ти трябва да започнеш. Днес няма да бъда егоистична. Днес ще мисля само за твоите работи. Но едно нещо трябва все пак да ти кажа. Чу ли вече какво голямо щастие ни се падна тия дни?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Не, какво?

НОРА. Представи си, моят мъж стана директор на Акционерната банка.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Твоят мъж? О, какво щастие!

НОРА. Да, огромно щастие. Хлябът на един адвокат е толкова несигурен, особено когато иска да борави само с чисти и прилични дела. А Торвалд, естествено, винаги искаше такива; и аз съм напълно съгласна е него. Повярвай, радваме се! Той ще постъпи в банката още от Нова година и тогава ще получава голяма заплата и много проценти. Занапред ще можем да живеем съвсем другояче, отколкото досега… точно както искаме. Ах, Кристина, колко леко и как щастлива се чувствувам! Да, все пак е чудесно да имаш доста много пари и да нямаш никакви грижи. Нали?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. На всеки случай трябва да е много хубаво да имаш необходимото.

НОРА. Не, не само необходимото… а доста, доста много пари.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ (усмихната) . Нора, Нора! Още ли не си поумняла? Ти беше голяма прахосница в училището.

НОРА (леко усмихната) . Да, и Торвалд до ден днешен го казва. (Заканва й се с пръст.) Обаче „Нора, Нора“ не е толкова глупава, както мислите вие. Наистина не ни е вървяло така, че да можех да прахоснича. Трябваше да работим и двамата.