Айрис Йохансен - Богатият варварин

— В какъв смисъл?

— Вече не сме обградени от мъже — настани се върху възглавниците пред ниската масичка, която слугите бяха отрупали с прибори от фин порцелан и чаши, украсени със скъпоценни камъни — Тук стените са дебели, а не както в шатрата — продължи той и я погледна право в очите. — Аз съм егоист и не желая друг освен мен да чуе виковете ти.

Кръвта нахлу в главата й и тя почувства, че не е в състояние да отдели поглед от него.

— Да, разбирам — прошепна тя. Добре знаеше за какви викове става дума. От дете още беше чувала не само Полин, но и други жени да пищят във вихъра на страстта. — Можеш да се разочароваш: винаги съм смятала, че това е… недостойно.

Гален избухна в смях.

— А ти толкова ли много държиш на приличието?

Тя се изчерви.

— Понякога може би ми липсва женственост, но не и достойнство.

Усмивката му се стопи, но нежността в очите му остана.

— Да, ти притежаваш достойнство, истинско достойнство. Не се дължи на гордостта, а на самоувереността ти.

— Така ли?

Той кимна.

— Забелязах го още когато беше дете. Достойнство и чест. Знаех, че ще станеш жена, на която мога да се доверя.

Дълбоко в себе си Тес усети истинско блаженство „Жена, на която мога да се доверя.“ Сякаш й бяха подарили нещо много ценно.

— Мислех, че Вайян ще вечеря с нас.

Той поклати глава.

— Тя яде с другите жени.

Тес се намръщи:

— Защо?

Гален долови войнствени нотки в гласа й и се усмихна.

— Не е заради мен. Майката на Вайян я възпита според старите обичаи и тя се чувства много по-добре в собствените си покои.

— В такъв случай, защо не се опиташ да я приобщиш към новите обичаи?

— Това е битка, която водя всеки ден.

— Но не и в собствения си дворец.

— Права си — той внезапно й се стори уморен. — Не мога да се боря всеки ден и всеки миг.

Обхвана я съчувствие, което измести войнственото й настроение. Приближи се към него.

— Няма значение. Сега, след като вече съм тук, аз ще се заема с това.

Той се усмихна:

— Не се и съмнявам. Моля те само да не я вкараш в някое блато.

— Не бих си позволила подобно нещо. Аз я харесвам — каза тя и седна на възглавниците срещу него. — Защо имаш толкова малко европейски мебели в двореца? Мислех си, че след като прекара толкова време в Тамровия…

— В Тамровия останах толкова, колкото се налагаше. Аз съм част от тази страна — говореше просто, но уверено. — От другите страни вземам само онова, от което Ел Заланд има нужда, и нищо повече.

— И нямаш нужда от маси за хранене, така ли?

Той поклати глава.

— Подът е по-добър.

— Защо?

— Яденето е естествен процес и той се улеснява, ако си по-близо до земята. Не ти ли е по-удобно да седиш върху копринената възглавница, отколкото върху онези корави тапицирани столове, които използвате във вашата страна?

Тя бавно кимна, осъзнавайки, че той беше напълно прав.

— Ти вярваш, че животът трябва да е прост и естествен, така ли?

— Да, доколкото това е възможно. И без това животът е изпълнен с достатъчно мъки и страдания, за да го усложняваме допълнително — усмихна се той. — Хайде, яж! За днес научи достатъчно.

— Май не обичаш да ти се задават въпроси?

— Не, твое право е да задаваш въпроси — усмихна се той, наля вино в една украсена със скъпоценни камъни чаша и й я подаде. — Както е и мое право да не ти отговоря.

Тес взе чашата и се взря в червените й дълбини.

— Имам още един въпрос.

— Кажи.

— Когато спаси Аполон и Дафне, аз ти обещах всичко каквото пожелаеш — тя вдигна очи и срещна неговите от другата страна на масата. — Защо тогава, когато направи своето предложение в хотела, не спомена нищо за това обещание?

— По две причини. Първо, защото исках да дойдеш при мен по своя воля.

— А втората?

Гален се усмихна:

— Исках да не използвам твоето обещание, за да те държа по-здраво в ръцете си.

Въздухът между тях изведнъж се изпълни с нежност и чувственост. Тес внезапно усети уханието на цветята в огромната ваза, която стоеше в единия ъгъл на стаята, допира на меката дреха върху гърдите си и огнения му поглед, врязан в нея.

Бързо отпи глътка вино и усети приятна топлина да се разлива в жилите й.

— Винаги ли ще си така откровен с мен?

— Винаги — отвърна той и я погледна с любопитство. — Искаш ли да видиш АПОЛОН?

— Сега ли?

— Не, утре. След като дам своите разпореждания, ще дойда да те взема.

Ще дойде да я вземе? Значи нямаше да остане при нея през нощта.

— Не — прочете той мислите й. — Досега исках само да свикнеш с присъствието ми в твоето легло. Вече е по-добре да се раздалечим за известно време.