Айрис Йохансен - Богатият варварин

— Не те разбирам — намръщи се тя. — Цялото това отлагане ме притеснява.

В очите му се появиха весели искрици.

— И мен ме притеснява, уверявам те. Отлагането ще приключи съвсем скоро. Тогава ще прекарвам всяка нощ в твоето легло, а вероятно и много часове от деня.

Тя отново усети онази странна тръпка и почувства, че се задушава. Отпи още една глътка от виното и кимна.

— И ще ми направиш дете?

Лицето му остана безизразно, докато наливаше вино в чашата си.

— Разбира се. Нали това е причината, поради която си тук?

— Мислех, че Аполон трябва да е в царските обори — намръщи се Тес, когато погледна хубавата бяла каменна къща, пред която бяха спрели с Гален след дългата езда по тесните улички на Заландан. — Не можеше ли да го оставиш при теб?

— Можех — отвърна Гален, слезе от коня, връчи юздите на Саид и й подаде ръка. — Но реших да не го правя.

— Защо? Допускам, че по пътя за Седикхан ти е пречил, но все пак…

— Направо превърна живота ми в ад — спокойно я прекъсна Гален, — но не по тази причина е тук — той отвори вратата от ковано желязо и й стори път да влезе първа в градината. — Настаняването на Аполон и Дафне тук като че ли реши няколко проблема. Налага ми се често да пътувам и поради това не можех да им осигуря вниманието, с което бяха свикнали при теб, а и не исках да ги затворя в кучешките колиби — Гален я погледна. — Не мислех, че искаш да сменят един затвор с друг.

— Прав си — отвърна тя, — но когато си спомнях за Аполон, си го представях при теб.

— Ти го остави на моите грижи и аз трябваше да реша какво да го правя — Гален я поведе по пътеката край къщата. — Когато се върнах в Заландан, тъкмо бяха избухнали племенни вражди по хълмовете и един от моите главнокомандващи беше убит заедно с жена си. Оставиха петнадесетгодишно сираче. Момчето беше самотно и скърбеше за родителите си, затова го доведох тук и му възложих обучението на Аполон и Дафне.

— Обучение ли? — вдигна поглед към него тя. — Ти си се опитал да обучиш Аполон?

Той кимна:

— Ние успяхме да обучим Аполон.

— Да преследва дивеч ли?

— Не, това не беше в природата му. Точно там е сгрешил баща ти, Аполон не притежава инстинкта да убива. Но прояви удивителни способности за откриване на следи и пренасяне на дивеч — усмихна се той. — Сега Аполон може да влачи човек или звяр дори и през пустинята.

Тес го гледаше и не можеше да повярва.

— Аполон ли?

Усмивката му се стопи.

— Не можеше завинаги да си остане онова малко, подскачащо кутре. Не е трениран в жестокост, но все пак трябва да изпълни своята цел.

През всичките тези години тя мислеше за кучето като за свой непохватен приятел.

— А Дафне? И нея ли обучихте?

Той кимна:

— Тя не е така добра както Аполон, но също обича да преследва и да влачи жертвите — направи малка пауза и продължи: — А Аполон даде началото на няколко поколения.

— Дафне най-после го е приела?

— Веднага щом получи възможността сама да си го избере, а не насила да й го натрапват. Открил съм, че дадеш ли на някого право на избор, се побеждава по-лесно.

„Право на избор“. Тя изведнъж прозря връзката между поведението му спрямо нея и търпението към двете животни.

— Да… разбирам те.

— Не, не ме разбираш. Изобщо не разбираш. Правото на избор не е достатъчно. Необходимо е и кучката да е разгонена.

Тес се изненада от грубите му думи:

— Изненадана съм, че сте успели да разрешите и тази малка подробност — иронично каза тя.

Гален се усмихна.

— Това трябва да се остави на природата.

Сладострастната му усмивка я накара бързо да извърне поглед от него и тя забеляза покрива на една къща през няколко улици, чиято кула се издигаше величествено над съседните.

— Тази къща изглежда много красива. Кой живее там?

— Юсеф Бенардон.

— Юсеф? — отново го погледна тя. — Толкова ли е богат?

Той кимна.

— Баща му беше един от най-богатите търговци на коприна в Заландан.

— Тогава защо беше включен в ескорта?

Гален сви рамене.

— Животът в града понякога е доста скучен и младите мъже често предпочитат битките пред търговията — направи пауза, след което продължи спокойно: — Изглеждаш доста заинтересувана от нашия Юсеф. Намираш ли го привлекателен?

— Разбира се — отговори тя разсеяно, все още загледана в къщата. — Кой не би го намерил за привлекателен? Накара ме да се смея от сърце.

— И смяташ ли, че е красив?

— Мисля, че да — замисли се тя. — Колкото по-дълго си с него, толкова по-очарователен изглежда.