Айрис Йохансен: Вихрената годеница

— Превъзходна идея. — Селест повлече Жулиет към Маргьорит, която чакаше на почтително разстояние от кралицата.

Жулиет усещаше, че майка й е все още разгневена. Тя самата обаче беше на седмото небе, затова пропъди всичките си страхове и опасения. Бои, платно и приятелка!

— Некадърна твар — прошепна през зъби Селест на Маргьорит, докато й предаваше Жулиет. — Ако не успееш да възпиташ дъщеря ми така, че поне за пред хората да показва известно приличие, ще те пратя обратно в Андора и ще намеря някоя друга, която да поеме задълженията ти.

По мършавото, повехнало лице на Маргьорит изби червенина.

— Правя всичко, което ми е по силите. Жулиет не е прелестното създание, което бяхте вие като дете — мърмореше тя. — Боите бяха… тя буквално изпадна в бяс, когато понечих да й ги взема.

— Сега трябва да й ги оставиш, докато кралицата загуби интерес към нея. Ако си гледаше по-добре задълженията, тази неприятност щеше да ми бъде спестена.

— Кралицата не изглеждаше несдържана. Аз не можех…

— Не приемам никакви извинения. Накажи детето! — заповяда Селест, преди да се обърне толкова рязко, че виолетовите й брокатени поли изсъскаха. — И я дръж по-далеч от кралицата. Цяло щастие е, че днес присъства граф дьо Ферзен и Нейно величество е във весело настроение. Не бих искала Жулиет със своята дързост да погребе надеждите ми да стана първа придворна дама. Съперниците ми само това чакат. Тази раболепна принцеса дьо Ламбел гледа при всеки удобен случай да се подмаже на кралицата. — Селест спря да си поеме дъх и изгледа Жулиет със свиреп поглед. — Пак си се втренчила в мен като препарирана. Защо винаги ме гледаш така?

Жулиет отвърна погледа си. Отново беше събудила неприязънта на майка си. Най-често мисълта за това я нараняваше, днес обаче болката беше по-незначителна. Кралицата не смяташе Жулиет нито за грозна, нито за непослушна.

Лъчезарна усмивка озари чудно хубавото лице на Селест, когато сякаш литна, за да отиде при кралицата.

— Всичко е отново наред, Ваше величество. Как да ви благодаря, че направихте толкова щастлива малката ми рожба?

Маргьорит грубо подбутваше Жулиет навън от галерията.

— Е, сега доволно ли си, изчадие на сатаната? Правиш скъпата си майка нещастна и досаждаш като муха на кралицата на Франция.

— Не й досаждах. Тя ме харесва. Тя е моя приятелка.

— Тъкмо това не е. Тя е кралицата.

Жулиет мълчеше, все още скрита в топлия, сияен облак на неочаквано споходилата я радост. Нека Маргьорит си разправя каквото си иска, но кралицата беше нейна приятелка. Не бе ли държала Жулиет в прегръдките си и не й ли изтри сълзите? Не й ли каза, че била прелестна и мила? Не възнамеряваше ли да разпореди да й дават уроци по рисуване?

— Ама ти наистина ли вярваш, че майка ти ще ти разреши да задържиш тези отвратителни бои, след като беше толкова невъзпитана? — Маргьорит присви устни и те образуваха тънка черта. — Не заслужаваш никакви подаръци.

— Тя ще ми остави боите независимо дали заслужавам или не. Няма да посмее да престъпи волята на кралицата. — Като подтичваше, Жулиет се стараеше да не изостава от великанските крачки на Маргьорит, докато вървяха през огледалната зала. При това погледът й следеше като омагьосана отражението им във всичките седемнадесет огледала. Смая се, като установи колко дребна и невзрачна изглежда, тъй като в душата си сега се чувстваше всичко друго, но не и дребна. Струваше й се, че е също толкова едра и важна като майка си и Маргьорит. Колко несправедливо, че огледалото не потвърждаваше това преображение! Маргьорит изглежда много по-интересна, реши Жулиет. Нейната облечена в черно фигура беше слаба и ъгловата като някое от каменните изображения, които Жулиет беше видяла по улуците на парижката катедрала „Света Богородица“. Какво блаженство беше изпитала, когато по пътя за Версай майка й нареди на кочияша да спрат в Париж пред катедралата! Навярно щеше да придума мадам Виже льо Брюн да й покаже как да нарисува Маргьорит като ония грозотии на улуците.

— Ръцете ти ще бъдат покрити със синини цели седмици — заплаши я бавачката, обзета от мрачно задоволство. — Най-сетне ще те науча аз тебе как ще ме злепоставяш пред майка си.

Жулиет погледна към дългите, яки пръсти на Маргьорит, които стискаха ръката й. За миг сърцето й се сви от уплаха. После обаче си пое дълбоко въздух и бързо потисна страха си, преди той да я надвие. Болката от ощипванията щеше бързо да отлети, а през цялото време, докато я изтърпяваше, щеше да мисли за своите бои, за платното и часовете по рисуване.