Ръцете на баща му винаги бяха изглеждали чувствителни и нежни: също като на художник, помисли си Жан Марк. Сега обаче те бяха почти прозрачни; а заради силно изпъкналите вени изглеждаха още по-крехки. Той бързо прехвърли поглед от ръцете към лицето на баща си. И то беше изпито и с хлътнали бузи, ала очите все още гледаха меко и с удивление околния свят.
— Не платих повече, отколкото можем да си позволим. — Жан Марк седна срещу баща си. — А пък кралят се нуждаеше от парите за погасяване на американските военни дългове. — Поне последното отговаряше на истината. Помощта, която крал Луи XVI нареди да се окаже на американските революционери, също както и другите му екстравагантни разходи, бяха довели Франция до ръба на банкрута. — Къде да сложим фигурата? Мислех си за високата поставка от бял карарски мрамор край прозореца. Когато слънцето пада върху златото и смарагдите, Пегас сякаш се събужда за живот.
— „Вихрения танцьор“ е жив — каза баща му с меко натъртване. — Красотата винаги е жива, Жан Марк.
— Значи до прозореца?
— Не.
— Къде тогава?
Погледът на бащата се насочи към лицето на Жан Марк.
— Не биваше да правиш това. — Той се усмихна. — Ала се радвам, че си го направил.
— Какво са вече няколко милиона ливри? — отвърна Жан Марк, без да се замисля много-много. — Та ти го искаше.
— Не, аз го притежавам. — Денис Андреас се чукна с показалеца по средата на челото. — Ей тук вътре. Нямаше нужда от тази прелестна имитация, сине мой.
Жан Марк се вцепени.
— Имитация ли?
Баща му погледна към фигурата.
— Една великолепна имитация. Кой я сътвори? Балзар ли?
Жан Марк помълча известно време гузно, преди да отговори с дрезгав глас:
— Дезедеро.
— Ах така ли… първокласен майстор, когато работи със злато. Учудва ме, че се е нагърбил с поръчката.
Разочарованието и отчаянието на Жан Марк нямаха граници, идеше му да потъне в земята.
— Той се боеше, че ти ще разпознаеш разликата, но аз усещах, че нямам друг избор. Предложих на краля толкова много, че той би могъл да си купи хиляди други статуетки, ала Бардо ми докладва, че Луи и дума не давал да се обели за продажба на „Вихрения танцьор“, за никаква цена на света. Негово величество твърди, че кралицата имала особено предпочитание към статуетката. — Той стисна здраво облегалките на мекото кресло. — Дявол да го вземе, тази фигура е съвсем същата.
Баща му поклати отрицателно глава.
— Тази фигура е едно отлично копие. Но, сине мой, „Вихрения танцьор“ е… — Той сви рамене. — Мисля, че той има душа.
— Света Дево, та той е само една фигура!
— Не мога да ти го обясня. „Вихрения танцьор“ е видял толкова много столетия да шестват покрай него, пред очите му са се родили, толкова членове на нашия род, наблюдавал е как са живели живота си… и как са умрели. Той е нещо повече от един предмет… може би се е превърнал в блян.
— Аз се провалих.
— Не. — Баща му поклати глава. — Това беше един благороден жест, един жест на обич към мен.
— Провалих се. Боли ме, че не можеш да притежаваш онова, което толкова желаеш… — Жан Марк се бореше с чувствата си. — Исках да ти дам нещо, което винаги си искат да имаш.
— Но ти ми даде нещо. Нима не виждаш?
— Разочаровах те и те залъгах с измама. Сякаш не си ги изпитал достатъчно през живота си. — Денис потръпна, а Жан Марк се усмихна криво. — Виждаш ли, сега дори те и засегнах.
— Винаги си бил твърде взискателен към себе си. Ти си един добър и верен син. — Той погледна Жан Марк в очите. — А аз преживях сносно дните си. Щастието ми се усмихна, защото ми даде необходимите средства, за да се заобиколя с любимите си произведения на изкуството и имам син, който толкова ме обича, че се опитва да ме измами от най-чисти подбуди. — Той погледна към статуетката. — Защо не му потърсиш място, където да се вижда най-добре?
— Не искаш да е тук, нали?
Баща му поклати глава.
— Неговият вид би разрушил нежната и крехка материя на бляна. — Погледът му търсеше портрета на Шарлот над камината. — Ти никога не би разбрал защо го сторих, нали? Ти нямаш склонност към бляновете.
Жан Марк, който погледна внимателно баща си, усещаше как болката и горестта заплашват да надвият стария човек.
— Не, по всяка вероятност не.
— Любовта ми към Шарлот те уязвяваше. Но не биваше да е така. — Старият Андреас отвори подвързания в кожа фолиант, който беше затворил при влизането на сина си. — Но може би си прав. Винаги трябва да същества равновесие между мечтатели и реалисти. В този свят силата може да се окаже по-полезна за мъжа от бляновете.
Читать дальше