Айрис Йохансен - Вихрената годеница

— Сложи го на седалката — нареди й Маргьорит.

Около устните на Жулиет заигра решителна усмивка.

— Той не е добре. Нейно величество каза, че мога да се грижа за него както намеря за добре.

— Момиче на четиринадесет години не би трябвало да се грижи за един принц.

— Няма да го сложа там. — Жулиет избягна очите на Маргьорит и погледна през прозореца. Знаеше, че мълчанието сега е по-полезно от кавгата, но не й беше лесно да отстъпи. Слава Богу, до Версай не беше много далеч. Щеше да се опита да не обръща внимание на Маргьорит и да мисли само за картината в куфара си върху покрива на каретата. Короните на дърветата искаха още работа. Искаше да изобрази как слънчевите лъчи ги пронизват и всяко оголено клонче се откроява в светлината. Чрез този интересен ефект смяташе да намекне за липсата на откровеност в общуването между хората, които се бяха излегнали в сянката на дърветата.

— Все се мислиш за най-умната на света — сърдеше се Маргьорит. — От малка си такава. Мигар вярваш, че кралицата щеше да ти повери малкия, ако бавачката му не беше се заразила от болестта? Един прекрасен ден Нейно величество ще открие всичките ти номера. Дори и сега да харесва картините ти и дръзкия ти език, на нея всичко й омръзва твърде бързо и ще… но ти въобще не ме слушаш какво говоря.

Погледът на Жулиет беше привлечен от гъстия храсталак под скалистия хълм от другата страна на пътя.

Искаше й се Маргьорит да млъкне, за да се наслади спокойно на тези мигове с малчугана в прегръдките си. Беше толкова самотна, а през последните седмици у нея укрепна чувството, че Луи Шарл й принадлежи. Но той се оправяше толкова бързо, че само след няколко часа можеше да бъде предаден на майка си и на вниманието на кралския двор.

Коравата длан на Маргьорит се стовари с гръм и трясък върху бузата на Жулиет.

Когато главата на момичето отскочи назад, то едва не изпусна детето.

— Не си още достатъчно голяма, за да проявяваш безнаказано нахалството си. — Маргьорит се усмихваше самодоволно, защото изражението на Жулиет бе съвсем объркано. — Майка ти разчита на това, че аз те пердаша, така че Нейно величество може да те глези колкото си иска.

Жулиет притисна по-здраво детето. Плесницата й дойде като гръм от ясно небе. Беше подценила размера на гнева и разочарованието, които се бяха натрупали у Маргьорит, откакто й заповядаха да остане с Жулиет във Фонтенбло.

— Не смейте да ме удряте, когато малкият е в ръцете ми. — Едва успя да изрече момичето. — Можеше да се нарани, ако по ваша вина беше паднал на пода.

— Ти ли ще ми нареждаш какво да правя?

— Кралицата със сигурност би се поинтересувала от причината, ако се случи нещо на Луи Шарл.

Изпълненият с омраза поглед на Маргьорит избягна очите на Жулиет.

— Скоро няма да можеш повече да се криеш зад гърба на принца. Нямаше да вириш така глава, ако не бях толкова заета да служа на майка ти.

— Аз не се крия…

Изведнъж ужасно, изпълнено с предсмъртен ужас изцвилване на кон смрази кръвта в жилите им.

Каретата изскърца и рязко спря, а Жулиет се намери на колене пред седалката.

Луи Шарл се събуди и заскимтя.

— Но какво става? — Маргьорит подаде главата си от прозореца. — Този кочияш е истински дръвник…

Острие на коса изсвистя и се заби в каретата до главата й. Маргьорит изпищя и отскочи назад. Чуваха се викове, свистене на метал, стъписано конско цвилене.

Един куршум удари рамката на вратата, разлетяха се трески.

— Селяни! Цяла армия! Нападат каретата! — Гласът на Маргьорит беше неузнаваем от страх. — Ще ме убият и само ти ще си виновна. Ако не беше се заинатила да останеш при хлапето, сега щях да съм в безопасност при майка ти във Версай.

— Тихо. — Самата Жулиет трябваше да надвие паниката си. Мислеше трескаво. Разказваха се безброй истории за побеснели от глад селяни, които нападали замъци и карети, но това беше кралски екипаж, ескортиран от швейцарски гвардейци. — Не може нищо да ни се случи. Те не смеят да предизвикат гвардейците…

— Опърничаво създание, та те са стотици!

Жулиет пропълзя до прозореца и надникна навън. Стотици наистина не бяха, но представляваха доста голяма тълпа. Наоколо цареше пълна суматоха. Дрипави мъже и жени нападаха с коси и вили швейцарските гвардейци, които сечаха от седлата си селяните. Два от конете на каретата лежаха в локви кръв на пътя.

Черно кадифе.

Погледът на Жулиет беше привлечен от единствената неподвижна и безучастна фигура сред този вихър от кръв и смърт. Встрани от ръкопашната схватка стоеше конник в черна кадифена мантия, обточена със самур и лъскави ботуши до коленете. Жулиет забеляза, че е млад и строен. Тъмните му очи наблюдаваха безизразно сечта.