Айрис Йохансен - Вихрената годеница

— Надявам се да се окажете права… Нямам никакво…

— Не. — Пръстите й докоснаха леко устните му, а той възприе съприкосновението като безкрайно нежно въпреки твърдостта му.

— Хвърлих на гостилничаря въдицата, че ви изтича кръвта, за да се стресне малко. Иначе нямаше да ме чуе. Той ме смята за глупаво дете.

— Колко се заблуждава!

— Обичате да се шегувате. — Тя го гледаше с любопитство. — Странен човек сте… с кама в рамото, а пускате шеги.

Образът й започна да трепти пред очите му, както хоризонтът в горещ и зноен ден.

— Просто така се случи. Аз съвсем не съм склонен към подвизи, а пък изпаднах в положение, в което… — той замлъкна, когато помещението около него взе да се люлее и притъмня — … трябва да играя героя.

— Вие не се смятате за герой? — Жулиет се замисли. — Хм, разбирам.

— Бих желал и аз да разбирам. По дяволите, изведнъж притъмня толкова много. Струва ми се, че ще…

— Спете сега. — Ръката й покри очите му. — Ще остана тук и ще се погрижа да не ви смущава нищо. Можете да ми се доверите.

Лъжеше го. На една жена човек не можеше да се довери. Само че Жулиет още не беше жена, тя си беше дете. Силно, смело дете, чиито длани бяха толкова меки, колкото тонът й бе остър.

Да, в момента човек можеше да се довери на Жулиет дьо Клеман.

Отпусна се и непрогледният мрак го погълна.

Когато отново отвори очи. Жулиет беше коленичила до постелята му.

— Надявах се, че няма да се събудите — прошепна тя. — Селският лекар е дошъл.

— Значи вие… победихте.

— Разбира се. Човекът наистина изглежда по-голямо конте и от придворния лекар, но се надявам, че не е глупав. — Тя се обърна към стаята. — Той сега ще извади камата.

Жан Марк се вцепени. Погледът му се стрелна през помещението. Някакъв дребен, пълничък господин във виолетов брокатен жакет с грижливо накъдрена бяла перука стоеше до камината и грееше на огъня украсените си с пръстени ръце.

— Сигурно и аз след няколко минути ще съжалявам, че се събудих. Болките не са моята слабост.

— Това е естествено. Щяхте да сте извратен, ако беше другояче. — Все още на колене, тя смръщи замислено чело. — Слушайте… ще боли, но има начини да се притъпи болката. Трябва да се опитате да мислите за нещо друго, за нещо хубаво.

Лекарят оправи важно вратовръзката си и обърна гръб на прозореца. Жан Марк се подготви за предстоящото мъчение.

— Не, не бива да се стягате, само ще боли повече. — Жулиет хвана ръцете на Жан Марк и ги стисна здраво. — Мислете за нещо хубаво. Мислете за… не, не мога да ви кажа за какво да мислите. Просто си представете една хубава картина, нещо, което ви доставя удоволствие.

Жан Марк видя, че лекарят се приближаваше към леглото му.

— Съжалявам, но не мога да изпълня съвета ви — каза Жан Марк сухо. — Освен страх, в ума ми няма нищо друго. Усетът ми за красота в момента е твърде слаб.

— Не бива да е така. Съществуват много хубави неща на света. — Тя стисна по-здраво ръцете му. — Аз винаги си представям, че рисувам или мисля за „Вихрения танцьор“.

— За „Вихрения танцьор“ ли? — Мускулите на Жан Марк се стегнаха като пружина на часовник. Погледът му се плъзна от лекаря към лицето на Жулиет.

— Познавате ли статуята? — Въодушевление озари лицето й. — Това е най-красивата скулптура на света. Между другото, когато я съзерцавам, се питам… — Тя не продължи мисълта си.

— Какво се питате?

— Нищо.

— Кажете все пак.

— Това е само… не разбирам как един човек, било то мъж или жена, може да сътвори нещо толкова красиво — каза тя просто. — Това е повече от красота, това е…

— Не говорете повече. — Той се усмихна накриво. — Блянът.

Тя кимна.

— Значи сте го виждали. Тогава мислете за „Вихрения танцьор“.

Той тръсна глава в знак на несъгласие.

— Съжалявам много, но никога не съм го виждал.

Лицето й потъмня от разочарование.

— А, мосю, както виждам, вече сте се събудили. — Лекарят стоеше усмихнат до леглото. — Аз Съм Гастон сен Льор и сега ще ви извадя камата от рамото. — Три пристъпи още по-близо. — Така, сега трябва да бъдете смел… докато аз…

— Не, не го слушайте — прекъсна го Жулиет буйно. — По-добре гледайте мен.

Нейната настойчивост накара Жан Марк да я погледне. Кафявите й очи искряха от живот и озаряваха тясното й личице. Руменината пламтеше върху бялата й кожа. Той забеляза, че слабо просветващите сини вени върху слепоочията й пулсираха от възбуда.

— Мислете за нещо хубаво — настоя тя. — Коя е най-прекрасната гледка, която изобщо сте виждали?