Айрис Йохансен - Вихрената годеница

— Тъкмо се питах на колко сте години.

— На четиринадесет. Какво значение има това?

— Голямо. — Той затвори очи.

— Какво ще рече голямо?

— Струва ми се, че сега ще мога да заспя. Върви в стаята си.

Тя не помръдна от мястото си. Не каза нищо, когато Андреас ненадейно се обърна към нея на ти. Той отвори отново очи.

— Казах ти, че трябва да си вървиш. Смятам, че е най-добре утре да отпътуваш за двореца.

Тя усети особено пробождане в гърдите.

— Искате да си отида?

— Да. — Гласът му беше дрезгав. — Нямам нужда от теб тук.

Тя вирна упорито брадичка.

— Напротив, имате нужда от мен. Вижте се, слаб сте като пеленаче, а пък се надувате. Няма да ви оставя сам. Нима допускате, че бих могла да живея с мисълта за неизплатен дълг — дължа ви живота си и няма да ви оставя да умрете. Аз не съм майка ми. Не вземам, без да дам нещо в замяна.

Той присви очи.

— Твоята майка?

Жулиет тръсна глава с досада.

— Не исках да говоря за нея. Майка ми няма нищо общо с това. — Тя вдигна гордо брадичка. — Вие ми направихте услуга и аз трябва да ви я върна. Вече уведомих кралицата, че ще остана тук, докато се възстановите достатъчно, за да дойдете във Версай и да приемете лично нейната благодарност.

— Ще съжаляваш за решението си. Аз съм отвратителен пациент. Мразя да боледувам.

— И аз мразя вкиснатите пациенти. И на мен ми е досадно като на вас, но да се надяваме, че бързо ще оздравеете.

Усмивката му беше колеблива.

— Има нещо вярно в това. — Той стана отстъпчив. — Остани, щом искаш. Да не съм луд да отхвърля нежната помощ на една млада дама, за която си пролях кръвта.

— За нежност едва ли е уместно да се говори, но в никакъв случай няма да допусна да умрете. — Отново застана изправена като свещ. — Но, разбира се, моята живопис не бива да страда, докато се грижа за вас. Ще сложа статива си в ъгъла до прозореца. Там светлината е най-подходяща. — Тя се усмихна. — Сигурна съм, че ще се разбираме добре. Радвам се, че дойдохте в съзнание.

— Не съм човек, който е склонен да търпи лишения поради някакво рицарско благородство. — Той се намести удобно и изтощен затвори очи. — Един прекрасен ден навярно ще ти напомня, че все пак съм направил опит да те отпратя.

— Един прекрасен ден ли? — Тя поклати глава. — Само след две седмици ще сте здрав и нашите пътища ще се разделят. Няма да има никакъв „прекрасен ден“.

— Права сте. Изглежда, вече не мога да мисля логично. Сигурно имам температура.

— Наистина ли? — Жулиет се намръщи и угрижено докосна лицето му. Сетне въздъхна облекчено. — Още не.

— Не? — Очите му са затворени, но той има най-хубавата усмивка на света, помисли си Жулиет.

— Още не — мърмореше той. — Ала един прекрасен ден…

Късно вечерта Жан Марк вдигна температура.

Жулиет сменяше кърпите върху горещото му чело и отчаяно се мъчеше да го удържи да не падне от леглото, както се мяташе буйно насам-натам. Посред нощ треската спадна и се смени от гърчове, а конвулсиите потръпвания изплашиха момичето не по-малко от температурата.

— Не… мога… повече. — Жан Марк потисна с усилие тракането на зъбите си. — Ама че глупаво… — Той не продължи мисълта си, защото го разтърсиха силни тръпки. — Дай ми още една завивка.

— Имате вече три. — В този миг тя внезапно се реши: стана и пристъпи към него. — Отместете се малко.

— Какво? — Жан Марк я погледна неразбиращо.

Жулиет отметна завивките, легна при него и го прегърна.

— Бъдете спокоен — каза тя нетърпеливо, когато усети как той се вцепени. — Няма да ви причиня болка. Искам само да ви стопля. Колко често съм държала така Луи Шарл, когато зъзнеше през нощта.

— Но аз не съм двегодишно дете.

— Силата ви е колкото на бебе. Каква е разликата тогава?

— О, хората биха ти посочили цял куп разлики.

— В такъв случай по-добре да не ги питаме. По-топло ли ви е вече?

— Да, много по-топло.

— Добре. — Треската му беше почти напълно изчезнала. — Ще ви държа така, докато заспите. — Тя го погали по косата, както правеше с Луи Шарл. След малко каза нетърпеливо: — Но вие не се отпускате. Усещам, че сте напрегнат като пружина.

— И това ви учудва? Представете си, че не съм свикнал млади жени да идват в леглото ми само за да ме стоплят.

— Имате право, положението е необичайно. — Жулиет се надигна на лакът и го погледна строго. — Не бива да гледате на мен като на жена. Не е добре за здравето ви.

По устните му трепна дяволита усмивка.

— Ще направя всичко възможно да забравя пола ти. Ще си представя, че си само дебела вълнена завивка или затоплена керемида.